Библиотека Пъстри халища

Изберете удобния за четене фон на блога и размер на шрифта

Показват се публикациите с етикет Факти. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Факти. Показване на всички публикации
Траките са били група от индоевропейски племена, населяващи голяма площ в Централна и Югоизточна Европа. Те имали граници със скитите на север, келтите и илирите на запад, с гърците на юг и Черно море на изток.

Тракийските съкровища

Траките или са били сръчни занаятчии, или са имали достъп до гръцките майстори. Те правили красиво орнаментирани златни и сребърни предмети, като например различни видове плавателни съдове, ритони, маски за лице, гребени, бижута, оръжия. Изработените от тях предмети показват силно влияние от съседните култури, особено на гърците. Те са се използвали при погребение, та съкровищата от скъпоценни предмети да бъдат скрити във времето от вражески нашествия, както и за ритуални цели. Към днешна дата, повече от 80 тракийски съкровища са изкопани в България, която се оказва, че е люлката на тракийската цивилизация, както показват артефактите.
Панагюрското съкровище носи името на региона, в който е открито. То е тракийско съкровище от фиала, амфора и седем ритона с общо тегло над 6 килограма 23-каратово злато. Всички обекти са богато и умело декорирани със сцени на тракийските митове, обичаи и живота. Датира от 4 -3-ти век пр.н.е., и се смята, че са били използвани като царски церемониален набор на тракийския цар Севт III. Като един от най-известните оцелели артефакти от тракийската култура, съкровището е показвано в различни музеи по света. Когато не е на турне, съкровището е в колекцията на тракийското изкуство в Националния исторически музей в София.
Елементите му може би са били погребани, за да ги скрият по време на 4 век пр.н.е. от нашествията на областта от келтите. Фиалата има надписи, даващи теглото й в гръцки драхми и персийски дарик.


Берлинската стена, станала символ на разделението между идеологиите на Изтока и Запада, на Желязната завеса, вече не съществува. Единственото нещо, което напомня за нейното съществуване, е тънка павирана линия, останала на мястото, където преди това се е издигала стената. Дали падането на Берлинската стена означава, че са изчезнали и идеологическите различия и каква е историята на тази, както някои я наричат „Стена на срама“, вижте в няколко интересни факта.
Берлинската стена, която първоначално представлявала ограда от бодлива тел, била изградена буквално за една нощ. Това се случило през нощта на 13-ти август 1961 г. Хората в източната част на Берлин изобщо не подозирали, какво ги очаква на сутринта.

1. Бетонната стена била издигната чак през 1965.

стена

2. Властите в Източна Германия публично отрекли, че възнамеряват да построят стената около месец и половина преди да го направят.

3. Комунистическото управление на Източен Берлин обявило, че стената е построена, за да предпази населението от западни шпиони, които се стремят да попречат на изграждането на социалистическото общество.

4. Берлинската стена се превърнала в символ на Желязната завеса, разделяща Източна от Западна Европа.


врата


5. Около 20% от населението на Източна Германия напуска страната в годините преди построяването на Берлинската стена.

6. На Берлинската стена били изградени много наблюдателни кули, а на караулите било заповядано да стрелят по всеки, който се опита да избяга.

7. Всички сгради близо до Берлинската стена били разрушени, а в зоната около стената, така наречената Мъртва зона, били поставени мини.

8. Изчислено е, че около 5 000 човека успяват да избягат за общо 28-те години на нейното съществуване.

9. Хората били доста изобретателни в опитите си да напуснат Източна Германия. Някои копаели тунели под стената, други използвали балони с горещ въздух, трети се промъквали през канализационната система, а четвърти директно прескачали бодливата тел, която стояла на мястото на стената през първите няколко години от нейното съществуване.

10. Около 200 човека са убити в опит да преминат Берлинската стена.

11. Има психологическо заболяване наречено Mauerkrankheit, или в превод Стенна болест, страдащите, от което се страхуват от затворени пространства. Заболяването е типично за гражданите на Източна Германия, а симптомите включват депресия, мания за преследване и опити за самоубийство.

12. Западната страна на стената е била покрита с графити. Източната не.


Графитите

13. Хората в Западна Германия използвали стената, за да се отърват от своите боклуци. Ако нещо не им трябвало просто го хвърляли от другата страна на стената. Все пак не съществувала опасност да ги накарат да преминат и да си го вземат.

14. След падането на Берлинската стена, части от нея били отнесени от хората вкъщи като сувенир, а някои дори се продавали по eBay.

15. Една от най-популярните забележителности на Берлин е копието на контролно-пропускателния пункт, известен като Checkpoint Charlie, едно от местата, през които е можелo легално да бъде премината Берлинската стена.

Checkpoint Charlie

Днешният Берлин е един напълно модерен град, който обаче има доста интересни исторически забележителности. За любителите на изкуството, културата и архитектурата, това може би е един от най-интересните градове в Европа.

Днешният Берлин

Но има и една уловка. Както повечето градове в Западна Европа, Берлин може да се окаже доста скъп град. За щастие тук има голямо изобилие от безплатни забележителности, които ще направят престоя ви едно приятно изживяване, без да се налага да харчите много пари.


Разходка

Ако попаднете в столицата на Германия, но нямате много излишни пари, посетете някои от тези 6 напълно безплатни атракции.

атракции

Историята е едно безкрайно пътуване назад в миналото. Тук ще се опитаме да се върнем назад по пътеките на еленските древности, ще се разходим по калдъръмените улички на възрожденската част със своите прекрасни къщи и свети храмове, ще се срещнем и с всепризнатите народни будители, революционери и поети, талантливите художници и стенописци.

Елена


Откривайки българският дух във всеки камък положен от майстора и във всяко слово, казано от учителя, тук в сърцето на стария Балкан, изправени пред потока на изминалото време от стотици години, ударите на вечната Часовникова кула отново ни връщат в нашето време, стъпили в новия ХХІ век.
„Пътнико - казва една стара испанска пословица - пътища няма. Пътищата се правят с ходене.”
Припомняйки си тази мъдрост се отправяме към това безкрайно пътуване. Приятно четене!



Легендата, дошла от народните уста преди повече от пет века, добавя една неповторима красота на младостта. Тук в девствените вековни гори извивала пътека, по която минала щастлива младоженска двойка- девойката Елена от с. Къпиново и момъкът Самуил от Твърдица. Разбойници нападнали сватбата на мястото, където сега е град Елена. Похитителят не намерил път към сърцето на девойката и тя паднала убита при Конашкия мост, погребана в местността "Кръста”, превърната после в черковище, а Самуил бил посечен на края на града и местността назована "Самуилец”. От скръб по своята рожба родителите се заселили тук и основали селото, на което Елена с живота си дарила своето име.
Георги Раковски в своята поема "Горски пътник” чрез устата на Младен е предложил за историческа истина, че градът носи името на царица Елена, съпруга на цар Асен.
Когато българинът се вгледа в историята си, ще установи, че най-много будни умове в епохата на Възраждането е родил Балканът. „Даскалоливницата” в Елена е първото българско педагогическо училище, открито през 1843 година. С него Елена е оставила най-светла следа в историята на нашето образование.
В града са запазени още десетки постройки от времето на Възраждането, оформен е архитектурно-исторически комплекс. И освен църквите, в него най-важно място заема именно училището за учители, наречено „Даскалоливница”. То било основано от Иван Момчилов, а сполучливото му име дал неговият възпитаник Петко Рачов Славейков. В това училище са „излети” като в свещоливница даскали за 66 града и 59 села не само в страната, но и зад пределите й. Тук са учили личности като Добри Войников, Добри Чинтулов, Драган Цанков. Не случайно в „Даскалоливницата” се пази иконата на славянските първоучители Кирил и Методий, рисувана от самия Станислав Доспевски – един от големите живописци на Възраждането...


Впрочем, Елена остава с много от своите фамилии в летописите на България. Сред тях се откроява Михайловската, чийто потомци са борецът за църковна независимост Иларион Макариополски и брат му Никола – книжовника. От този род са авторът на химна „Върви, народе възродени!” Стоян Михайловски и писателят Петко Ю. Тодоров.
Другите важни туристически обекти в града са Камбуровия хан, музеят по палеонтология и, разбира се – църквите "Св. Никола” (от ХVІ век) и по новата "Успение Богородично”.
Недалеч в Еленския Балкан се намира Еленският водопад, а по пътя за Килифарево – големият язовир „Йовковци”.
Къщата музей „Пейо Яворов” се намира в централната част на град Чирпан. Обявена е за музей на 31 октомври 1954 по повод 40-годишнината от смъртта му, а от 1977 е обявена и за архитектурно-строителен паметник. Още преди официално да бъде обявена за музей, къщата е обект на посещения. През 1924 за 10-годишнината от смъртта на поета домът му е посетен от Гео Милев, друг голям български поет, и още творци. Заради това по-късно голямата сестра на Яворов отделила една от стаите на къщата за почитатели на поета.


>Къщата музей

Пейо Яворов живее в родната си къща до 17-годишна възраст. Освен с активната си литературна дейност, Яворов е известен и като участник в българското национално движение за освобождение на Македония и в Балканската война (1912 – 1913). Пейо Яворов е автор на над 160 стихотворения, събрани в три стихосбирки, които са преведени на повече от 20 езика, сред които руски, белоруски, украински, полски, чешки, немски, английски, арменски, японски, китайски, италиански, френски, румънски и други.
Поетът е считан за един от родоначалниците на символизма в българската лирика.
Експозицията на музея в Чирпан представя оригиналната битова подредба на кухнята, гостната (наричана „средната стая”) и така наречената „Пейова” стая. В гостната могат да бъдат видени портретите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (български революционери и радетели за освобождение от османско владичество), свидетелстващи за отношението на семейството към борбата за освобождение. Гостната е запазена във вида, в който семейство Яворови я е подредило, готвейки се да посрещне поета и съпругата му Лора през септември 1913.
Средната стая била на майката на поета Гана Крачолова, където тя обичала да пее български народни песни.

Къщата музей

В Пейовата стая е запазена работната маса на поета, върху която е стояла любимата му книга - „Фауст”на Йохан Гьоте, и неговото легло с метални решетки. В тази стая Яворов е прекарал множество безсънни нощи, четейки стиховете на Ботев, Вазов, Пушкин, Лермонтов и Некрасов. На стената е окачен и портретът на Пушкин, който Яворов изрязва от руското списание "Нива" и поставя в рамка.
В двора на къщата музей е поставен бюст-паметник на поета.
През 1973 към музея е открита експозиционна зала. В нея са показани снимки и вещи, представящи живота и творчеството на Яворов - от стария Чирпан, ученическите му години в Пловдив, работата на поета като телеграфист в различни градове из България, участието му в културния кръг „Мисъл”.
От 1968 в Чирпан се провеждат ежегодни Яворови януарски дни. Откриването им е на рождения ден на поета - 14 януари. Културното мероприятие е съпроводено с литературни четения, изложби, кръгли маси и др. В музея се организират и множество премиери на книги, конкурси и концерти.
На 13 юли 2006 къщата музей „Пейо Яворов” е включена в списъка на Стоте национални туристически обекта заедно с манастира „Свети Атанасий”, който се намира на около 15 км от Чирпан, в село Златна ливада. Манастирът е от римско време.


Кюстендил - един от "вечните" градове на България. Кюстендил има неповторимия шанс да съхрани посланията на история си в динамиката на своето развитие. Той е един от "вечните" градове на България.

Кюстендил


Разположен в полите на "Сребърната" планина Осогово, в подножието на Свещения хълм Хисарлъка, край горещи, лековити минерални извори, градът живее и въздейства с притегателната си сила през всички епохи. От най-дълбока древност той е административен, духовен, лечебен и културен център.

Кюстендил

Археологическите открития показват наличието на селищни традиции в неолита /новокаменната епоха/ и халколита /каменно-медната епоха/, VІ-ІV хилядолетие пр.н.е. Магнетичното въздействие на горещата минерална вода ражда известния в античността култов център - Пауталийския асклепион - наследил култовото средище на тракийското племе дентелети. Край минералните извори се извисяват храмове, посветени на Аполон, Асклепий, Хигия и Теллесфор, жертвеници на богове от тракийския и гръко-римски пантеон. През римската епоха северно от Асклепиона се изгражда грандиозната укрепителна система на Пауталия. Тя охранява град с богата градоустройствена култура. Жилищата са украсени с мозайки, стенописи, скулптури, а за отоплението им се ползват горещите минерални води. През средновековието, по време на Първата българска държава, градът, известен вече със славянското име Велбъжд, е център на обширна област.

Кюстендил

В края на ХІV век градът преминава под властта на Османската империя и новото му име е Кюстендил. След Освобождението бързо набира темпо не само възстановяването на града, но и художествения живот. Началото в развитието на изобразителното изкуство е поставено през 1903, когато Владимир Димитров - Майстора прави първата си самостоятелна изложба.
През 1944 се открива Археологичен музей и Картинна галерия в джамията "Ахмед бей. Художествената сбирка се състои от картини на кюстендилски автори и 50 платна на Владимир Димитров - Майстора.
На 24 май 1959 се открива самостоятелно обособена Градска картинна галерия. Тя е разположена в сградата на бившата еврейска синагога. Фондът съдържа 152 картини на 18 кюстендилски художници.
През 1972 по повод 90-годишнината на Владимир Димитров - Майстора се открива най-голямата в страната, специално построена за целта сграда, с естествено горно осветление. Тя разполага с 3180 творби от 585 автора, от които 1357 са на патрона на галерията, големия български художник - Владимир Димитров - Майстора. Фондът на галерията при цялото му богатство и разнообразие е обособен в няколко раздела: - кюстендилски художници - художници от страната - антично, средновековно и възрожденско изкуство - чуждестранно изкуство Успоредно със събирателската дейност в галерията е създаден и систематизиран научен архив и документация. За изключителни постижения тя още през 1975г. е обявена за "галерия - еталон" от Министерството на културата. Основна, представителна дейност е организирането и провеждането на жанрово разнообразни изложби. От създаването до сега са реализирани 506 изложби - авторски и групови, на художници от Кюстендил, страната, както и престижни изложби на изтъкнати европейски и световни културни центрове и институти.
Наследник е на старото римско крепостно селище Кастра ад Монтанензиум (Крепост в планината) или още известно като Монтана. След археологически разкопки е установено, че дългият живот на селището е започнал първоначално по рида Калебаир, на левия бряг на река Огоста. Стратегическото място на важни пресичащи се пътища и буйният карстов извор (сега каптиран) определили местоположението на римския град.
В III век е най-значителният град в римската провинция Дакия, под името Рипензис. Унищожен е от варварите. През средновековието е малко, незначително селище. По време на турското владичество се споменава за първи път под името Кутловица (славянско по произход) в документ от 1575. Освобождението (1878) го заварва с името Голяма Кутловица (река Огоста го деляла от Малка Кутловица) и с по-малко от 1000 жители. До 1891, когато е обявено за град, носи това име. Градът е кръстен Фердинанд, на името на тогавашния български княз (по-късно цар). По това време вече е занаятчийски център и голям пазар за добитък. На годишния панаир идвали търговци от цялата страна, както и от чужбина - Турция, Румъния, Сърбия. За ускореното развитие на града допринася прокарването на жп линията Бойчиновци-Берковица (1916), която минавала и през град Фердинанд. След Първата световна война тук се заселват много бежанци от Царибродско и Босилеградско. През 1945 градът е преименуван на Михайловград, а през 1993 отново, след около 20 века, приема името Монтана.
Град Габрово е известен като българската столица на хумора. Този град e най-дългият град в България, цели 25 километра, като на места е широк само един километър. Построен е на двата бряга на река Янтра. Забележителностите на този български град са много. Да започнем с Дом на хумора и сатирата. Той е музей на съвременно хумористично и сатирично изкуство от цял свят. Има 10 зали на обща площ от 8000 кв.м, в които са експонирани произведения на творци от 153 страни. Този Дом на хумора и сатирата не само събира, но и изследва и популяризира хумора и сатирата във всички жанрове.


През всяка нечетна година Домът на хумора и сатирата и целият град Габрово стават център на Международното биенале на хумора и сатирата в изкуствата, което е част от големите Майски културни празници на град Габрово.


Други негови забележителности са Градският исторически музей, Националният музей на образованието и Априловската гимназия, в която са учили много известни българи, като Алеко Константинов, Емануил Манолов и други. Априловската гимназия, намираща се в центъра на града, е строена от уста Генчо Кънев по инициатива и със средства на богатия търговец, просветител и книжовник Васил Априлов.

гимназия


Символ на Габрово е Паметникът на Рачо Ковача - легендарният основател на града, който се издига на малък скалист остров в река Янтра в централната част на града.


Рачо Ковача


Близо до Габрово е построена една друга негова забележителност - Архитектурно-етнографският комплекс “Етъра”.


Етъра


В един писмен документ от 1704 година се споменава за град Габрово. В този документ габровци искат разрешение да ремонтират своята църква „Света Петка“, като пишат: „ Църквата е наша от завоюването до ден днешен“. Изводът от тези думи е, че градът е съществувал не само по време на падането на България под турско робство през 1396 година, но и преди това, за да има своя църква.
Какви са габровците? Ще разберете, щом чуете техния поздрав: „ Добре дошли и отишли !“, казват те. За тях се говори, че са пестеливи, стиснати, пресметливи.Модата на тесните панталони и на късите поли, безмоторното летене, монетите от една стотинка, режимът за икономия на горива и енергия.......са измислени от габровци.

Ха добре дошли и отишли!

Храм-паметникът "Свети Александър Невски" е православна църква построенa в чест на Александър II, наричан още "Цар Освободител", защото през 1878 г армията му освобождава България от 5-вековната окупация на Османската империя и носи неговото име. Храмът е един от символите на София и му придава духовен и културен облик. Основният камък е положен през 1882 г. при изключителна тържественост, а строежът изцяло е завършен през 1912 г. По стар обичай в основите на храма е вградена метална кутия, в която са записани имената на членовете на правителството. Храмът е по проект на руския архитект проф. Александър Померанцев.

Александър Невски


По настоящем храм-паметникът "Св. Александър Невски” е втората по големина църква на Балканския полуостров след храм Свети Сава (Сръбски) и служи за катедрален храм на българския патриарх.





Представлява внушителна по размери петкорабна църква в неовизантийски стил - кръстокуполна базилика с акцентирано централно кубе. Заема площ от 3170 квадратни метра и има капацитет от 5000 души. Притежава изключителна вътрешна украса от италиански мрамори, оникс от Бразилия, алабастър и други. Главният купол е с височина 45 метра. Около кръга на купола с тънки златни букви е изписана молитвата „Отче наш". Камбанарията на храма е висока близо 53 метра и има 12 камбани с общо тегло 23 тона, които са изработени в Москва.
Храм-паметникът "Свети Александър Невски" е един от символите на столицата София.


В територията на съвременна България християнството започва да се разпространява още през първи век. Според преданията на българската църква, първият епископ е бил в град Одесос (сега Варна), където епископ бил ученик на апостол Павла Амплий.
Съобщава се, че през втори века на българските земи е имало епископии и в градовете Дебелт и Анхиало.
Има доказателства, че през IV век епископ Никита Ремесианский кръстил племето беси, едно от тракийските племена. И за тях превел от латински цялата Библия, известна в като Библия Бешик. На територията на България в IV-ти век е живял и светия епископ Улфил, духовен и светски глава на готите. Тук той превеждал свещените текстове на създадената от самия него готска азбука.
Участник в Първия вселенски събор през 325 година, бил Протогон, епископ на Сердика (сега София).
През 865 по времето на Свети Княз Борис Покръстител става всеобщото покръстване на българския народ.
След четири години с уния на Римската църква, в 870 Българската църква става автономна под юрисдикцията на Цариградската патриаршия.





Вторият по големина български манастир, Бачковската обител, се намира в долината на Чепеларската река (също така известна като река Чая), на около 10 километра южно от Асеновград. Манастирът е живописно ограден от хълмовете на Родопите, което заедно с внушителния му размер и античност го правят един от най-посещаваните в България. Манастирският комплекс и околността са се превърнали в развит туристически обект с множество магазинчета, сергии и заведения, ограждащи пешеходната алея до манастира. Тук е изложено за продан буквално всичко, което расте или се произвежда в Родопите – редки билки, домашни сладка от диви плодове, козе и биволско кисело мляко и сирене, родопски вълнени одеяла и какво ли още не.
Манастирът е основан през 1083 от Византийския пълководец от грузински произход Григорий Бакуриани и неговия брат Абазий. За съжаление само двуетажната костница, която се намира на около 300 метра от сегашния манастирски комплекс, се е запазила от самото основаване до наши дни. Костницата е уникален исторически обект, който си заслужава да се посети заради нейните старинни стенописи, които се нареждат сред най-ценните произведения на православното изкуство от 11-12-ти век. Манастирът е покровителстван от цар Иван Александър по време на Втората българска държава, за което свидетелства негово изображение в арките на притвора на костницата в знак на благодарност за приноса му при възстановяването на сградата. Като много други манастири по българските земи, в Бачковската обител също се помещава килийно училище (от 11 век). Любопитен факт е, че след падането на България под турско робство в края на 14-ти век, Патриарх Евтимий е изпратен в Бачковския манастир на заточение. Заточването му тук, обаче, не го обезкуражава и патриархът заедно със своите ученици развива активна религиозна и книжовна дейност зад стените на манастира.
Въпреки че Бачковския манастир оцелява след първоначалното нашествие на Турските армии, по-късно последва съдбата на повечето други православни манастири по нашите земи и бива ограбен и разрушен. Възобновен е към края на 15-ти век, като трапезарията е реконструирана през 1601, а запазената и до днес църква Света Богородица е завършена през 1604. Стенописите на трапезарията, изписани от неизвестна ръка през 1605, са забележителни със своята художествена стойност. Църквата, от своя страна, също изобилства от красиви стенописи, но това, което най-вече привлича посетителите, е иконата на Богородица, за която се смята, че е чудотворна. Дълга опашка от богомолци, дошли тук, за да се помолят на чудотворната икона на Богородица, обикновено се вие далеч пред входа на църквата. Освен основната църква, комплексът също така включва два по-малки храма – Св. Архангели (от 13-14 век), който се намира в северния двор до главната църква и Св. Никола, строен в периода 1834-1837. Църквата Св. Никола, която се издига в южната част на вътрешния двор, впечатлява със запазените си стенописи от 1841, дело на ръката на известния майстор Захари Зограф (изрисувал и собствения си образ сред тях). Манастирът има и собствен музей, в който могат да се видят обредни предмети от различни периоди.





Първите манастири в българските земи са създадени още преди създаването на Българската държава, като голяма част от тях са основани по време на царуването на император Константин Велики, когато християнската религия става официална в Римската империя. България става християнска държава през IX век. Тогава тя е една от най-мощните държави в Европа. Княз Борис Първи- Михаил (Покръстителят) извършва покръстването на България без колебание. Така се обединяват трите племена: прабългари, славяни и траки.

"Скъпи са за нас българските манастири, почетни останки от твърдините, в които се е запазил жив българският народен дух, много време скрижали на отцовския завет и гнезда, из които са изхвръкнали орлетата - възвестители на зората на българското пробуждане. Те са жива и трогателна история на една епоха, толкова славна и толкова мрачна."    Иван Вазов  

Тогава са създавани българските манастири – за запазване и укрепване на православната вяра. Но не само за запазване на религията. Там творят философи и писатели. Зад стените им, освен религията, се създава културата на нашата нация, националната ни идентичност, която ни помага да оцелеем през вековете. В манастирите е създадена великата българска история.
По време на Втората българска държава продължава усиления строеж на манастирски комплекси, като през този период са основани повечето Великотърновски обители. През ХІІІ век. са създадени и повечето от манастирите в Софийско. Тогава се поставя началото на грандиозния комплекс Мала Света Гора.
Тежки времена за българските манастири настъпват по време на Османското владичество. Повечето шедьоври на култовото християнско строителство за били опожарени и разрушени. От книжовни и културни християнски средища и школи, манастирите се превръщат в съсредоточие на българското национално самосъзнание и в крепители на вярата. В отдалечените от главните пътища и центрове на Османската империя манастири продължава да се развива църковно-религиозната и просветна дейност. Нещо повече, те се превръщат и в центрове на национално-освободителното движение.
Над сто и шестдесет са манастирите в България днес. Те са уникални паметници на архитектурата, строителството, дърворезбата и иконописта, своеобразно отражение на живота, културата, архитектура, творческия гений на българина.




Централна минерална баня в София
Вгледах се в снимки на Централната софийска баня. Направих си и специална разходка до нея и я погледнах с нови очи. Ами тя си е една напета, гиздава, баш българска сграда, красива като българско девойче. Това е не само архитектурен паметник с историческа стойност, но и истинска национална гордост. От хилядолетия на това място са извирали топли минерални извори. От римски времена са се градели обществени хигиенни и лечебни бани. По време на турско тук също е имало баня (хамам), която е опирала до джамията. И според сведенията на пътепицси е била забележително обширна и добре устроена.
Тази баня е действала до началото на 20-ти век. Наблизо е било и пазарището. Десеторното увеличение на софийското население обаче, постепенното изграждане на нов столичен център от европейски тип, цялата промяна в бита и манталитета на новоосвободената нация налагат решаването на редица битово комунални проблеми. Градската управа взема решение за построяването на нова по- голяма централна обществена баня край минералните извори. През 1913, само две години след откриването на Софийските хали, другата тук архитектурна красавица, е открита новата баня. Идейният ѝ проект принадлежи на австрийския архитект Грюнангер, но изграждането е по проект на младите български архитекти Петко Момчилов и Йордан Миланов. Възприет е в изграждането модерния тогава стил сецесион, но като че ли преобладава български национален стил. На мен ми напомня на несебърските църкви и търновските средновековни строежи.
И тази баня, както и предишната, от начало се превръща освен в необходимост и в място за забавление и обществен живот. Българските съвременници от тези години разказват с лек присмех и умиление как са тръгвали от сутрин софиянки нарамили бохчи с мръсно пране и с храна за цял ден, по богатите били следвани с тези атрибути от слугините. И целия ден се прекарвал в приказки, смях и кавги. А можело е и кафе да се поръча. Е, наистина, много бързо столичани се разделят със старите си навици, започват да се поевропейчват.
Аз помня старата нова баня. Тя наистина беше функционална, имаше няколко помещения, два басейна, голям и малък. Имаше два странични входа, освен главния. Имаше общо помещение, първа класа, втора класа, кабини, лежанки за почивка след горещата баня, налъми. Беше си наистина атракцион с опашките, чакане на ред, номерцата за влизане и честите сблъсъци, особено пред женските отделения. Същевременно банята поостаряваше, поохлузваше се, престанахме да я посещаваме. Имахме си вече модерни бани у дома. И тя започна да стои като клошар сред центъра, особено като се има предвид, че е била силно ударена и от бомбардировките.
След големия ремонт, в началото на този век, сградата отново се възроди. И започнаха спорове Спа център ли да е, музей ли да е. Моето лично мнение е, че е взето вече най-добро решение: В тази красива българска сграда, в центъра на столицата, да се устрои Музеят на София. Толкова много ще си прилягат.
Но не мога, в завършек, да не изразя и отношение към градинката пред Централната минерална баня. След ремонта тя стана чудесно, кокетно кътче в съчетание с красивия фонтан. Някога това беше любимо място на софийските пенсионери да се събират, да преглеждат вестниците и да бистрят политиката. Не зная дали все още е така. Много добре, много елегантно бяха ситуирани и новите чешми за наливане на минерална вода, край банята, в близост до римските разкопки.
Оформи се като цяло, прекрасен ансамбъл от стари архитектурни съкровища в един от основните центрове на София - Централната баня, Софийските хали и зад тях Синагогата, Баня баши джамия.


Ловеч
Градът е наследник на тракийците от град Мелта (в днешния район на Хисарлъка), който е на стратегическо място по на главен път Дунав-Егейско море. През средновековието градът остава важен военностратегически център и се е наричал Lovuts (в превод - град на ловци) и то от 11-ти век. По време на 12-ти век градът се премества на десния бряг на р. Осъм, където се намира сега Квартал Вароша. След търновското въстание Ловешката крепост твърдо защитава подстъпите към Търново и след 3-месечната обсада Византийската империя е принудена да сключи мирен договор. От края на византийското владичество градът е известен с днешното си име - Ловеч.
По време на 13-ти и особено през 14-ти век, той е една от най-големите градове и крепости в северна България и достига завидно икономическо благоденствие. Градът пада под османска власт през 1393. Последният самостоятелен владетел на Ловешката крепост - Станко Кусам, става бунтовник след неговото падение. В първите векове на османското владичество градът намалява и едва през 18-ти и особено през 19-ти век, се развива благодарение на занаятите и търговията. Той е наречен Алтън Ловеч (Златен Ловеч). През 1870 в града има 11 000 жители. Още през 1839 тук започва борбата за независима българска църква. Първите училища са открити през 1846-1847 и един от първите учители тук е народия поет и писател Петко Рачев Славейков. През 1870 тук е създадено читалището, а две години по-късно първото театрално представление се провело под ръководството на Ангел Кънчев.
Има един стар покрит дървен мост над река Осъм, но реката го отнесла през 1872 година. Само 2 години след това на майсторът Уста Кольо Фичето изгражда известния си покрит мост с 24 малки работилници в него.

мост


За съжаление той е изпепелен от пожар през 1925 година. Настоящият (уникален в страната) покрит мост е построен по подобие на стария.


мост


През годините на национално-освободителното движение (втората половина на 19 век) Ловеч се превръща в революционна столица на България. През 1869 г. Васил Левски полага основите на местния революционен комитет и през следващата година той сочи Ловеч като център на Вътрешната революционна организация. На 17 юли 1877 Ловеч е освободен от ескадрилата на Паренсов, но 10 дни по-късно турците го завладяват отново и са заклани 2500 българи в града и в околностите му. Градът е най-накрая освободен на 3 Септември 1877 от войските на генерал Имеретински, Скобелев и генерал Доброволски. Неговата свобода бе спечелена с цената на 1683 руски жертви.
След Освобождението Ловеч губи пазарите на Османската империя. Изграждането на жп линията Левски - Ловеч (1932), както и разширяването на обхвата му до Троян (1948) дава тласък в развитието на града. За последните няколко години градът се утвърждава като голям културен и туристически център.


Шипка
Малък български град, в южното подножие на Балкана, който е нещо като южната врата към прохода Шипка. В околностите на града, в резултат на археологически разкопки са намерени много древни предмети на тракийското царство. В 1-ви век Шипка е завладян от римляните, а през 14 век, турците завладяват града и установяват там гарнизон, който охранявал прохода Шипка. По време на Освободителната война тук са най-жестоките и кървави битки.
В памет на загиналите в боевете за свободата на България руски и български войници в Шипченския проход в Шипка е построен храм "Рождество Христово". Архитектурният паметник е построен през 1902 в стила на руската църковна архитектура от 17-ти век. По стените на храма има мраморни плочи с имената на офицерите и опълченците, които са убити в боевете за Шипка.

Църквата



На загиналите е посветен и Паметникът на свободата, който се намира на върха на Шипка. Пътят до паметника представлява близо 900 каменни стъпала.


 стъпала


Паметникът е включени в списъка на обектите на парк-музей Шипка, на чиято територия има 26 исторически паметници - възстановени землянки, батерии и позиции на защитниците на прохода Шипка.


Паметникът


Всяка година на 3 март, националния празник на България, на скалистия връх, който носи името Орлово гнездо, се провеждат национални тържества. Тук са били най-силните и драматични битки. Орлово гнездо се намира в близост до паметника на Свободата.
Храм  град Шипка
Изправен величествено край град Шипка в южното подножие на Стара планина, той е една от най-свидните светини за българския народ. Истински пантеон на безсмъртието, съхранил спомена за саможертвения подвиг на руските воини и българските опълченци, загинали за освобождението на България в Руско-турската война (1877-1878). Сред кръга от видни руски личности, симпатизиращи на българската освободителна кауза и взели непосредствено участие във войната, се ражда идеята да се изгради храм-паметник на загиналите за вярата, за царя и за българската свобода герои. На 25 април 1880 г. излиза и разрешението на император Александър ІІ за учредяване на "Комитет за построяване на православен храм в подножието на Балкана в Южна България за вечно поменуване на воините, паднали във войната 1877-1878”. В касата на Комитета се събират повече от 300 000 рубли и много дарения. По предложение на граф Игнатиев се решава храмът да носи името "Рождество Христово”, тъй като последната голяма битка става именно в дните на този празник.


 
Обявеният конкурс приключва с присъждане на първа премия на акад.Томишко. Подготовката за построяването на храма по неговия проект започва през 1885 г., но същинският му градеж продължава почти след 10-годишно прекъсване. От 2 юли 1934 руската държава дарява храма на българският народ. Храмът е безспорен шедьовър на архитектурно-строителното изкуство. Построен е в стила на руските църкви от ХVІІ в. Църквата има 5 купола – четири странични високи 33 м и централен с височина 42 м, изпълнени в традиционната за руското строителство форма на луковица и позлатени. Централният вход към храма е от западната фасада, където се извисява величествена кула с камбанария с височина 45 м. Храмът има 17 камбани, украсени с много орнаменти, надписи и релефни изображения. Всичките заедно тежат 20 тона. Над куполите се извисяват 10 метални кръста обковани с мед и позлатени. Многоцветният колорит, белокаменните детайли на фона на червени тухлени стени, релефните фризове, изобразяващи стилизирани растения и птици му придават осанката на приказен замък. Вътре е впечатляващ монументалният главен иконостас резбован от липово дърво. Иконите върху него са 83, изваяни от изсушено кипарисово дърво и са дело на светогорски монаси от руския манастир "Свети Панталеймон” в Атон. След завършването му иконостасът е позлатен изцяло. Освен библейските сцени, изписани в централната част на храма, на южната и северната стена са изобразени руски и български исторически личности, канонизирани от православната църква. Сред тях са и братята Кирил и Методий.
Велико Търново
Град Велико Търново. Наричаме го Старопрестолния град Велико Търново. Този тайнствен български град е древната столица на Втората Българска Държава. Велико Търново впечатлява всеки посетител със своята уникална красота. Той е в централната част на България, в Предбалкана, в подстъпите към Стара планина. Градът,който е древната столица на Втората Българска Държава, е разположен на историческите хълмове Царевец, Трапезица и Света Гора. Тези хълмове, запазили и криещи в себе си съдбовни моменти от българската история, са надвиснали като изсипани над река Янтра, виеща се през целия град. И тя е впечатляваща със своите широки меандри, разчленяващи града. Уникален със своята архитектура, град Велико Търново носи в себе си наистина уникално съчетание на древната си история и историята на България, и архитектурата на съвременен град. Град Велико Търново омайва. Той крие тайнственост. Тази тайнственост се усеща. Разходете се из нашата древната столица на България град Велико Търново, за да се потопите в тайнствеността му.


11-ти септември
11-ти септември 2001. В САЩ камикадзета от терористическата организация "Ал Кайда" отвличат четири пътнически самолета. Два от тях са насочени към двете кули близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк, а другите два - към Пентагона и, вероятно, към Белия дом или Капитолия. Всички самолети, с изключение на последния, постигат целите си. Четвъртият отвлечен самолет се разбива в поле близо до град Шанксвил, Пенсилвания.
Жертвите на терористичните атаки на 11-ти септември 2001 са 2977, включително 343 пожарникари и 60 полицаи.
Убити по време на този терористичен акт са и 19 терористи. 15 от тях са граждани на Саудитска Арабия, двама на Обединените арабски емирства, по един от Египет и Ливан.
В 8.46 (местно време) самолет Boeing 767 на American Airlines, на път от Бостън до Лос Анджелис се разбива в северната кула на Световния търговски център на остров Манхатън в Ню Йорк между 93 и 99 етаж. На борда на самолета са били 81 пътници (включително петтимата терористи) и 11 членове на екипажа.
В 9.03 Boeing 767 на авиокомпании United Airlines, на път от Бостън до Лос Анджелис се разбива в южната кула на Световния търговски център между 77 и 85 етаж. В него са били 56 пътници и девет членове на екипажа.
В 9.37 самолет Боинг 757 на American Airlines, на път от Вашингтон до Лос Анджелис, се разби в Пентагона. На борда му са били 58 пътници и шестима членове на екипажа.
В 10.03 Boeing 757 на авиокомпанията United Airlines, на път от Нюарк (Ню Джърси), до Сан Франциско, пада върху югозападната част на Пенсилвания, близо до град Шанксвил, 200 километра от Вашингтон. На борда му са били 37 пътници и седем членове на екипажа.
В резултат на тежка пожар в 9.59 се срутва южната кула на Световния търговски център, а в 10.28 и северната му кула.
На мястото на разрушените кули близнаци в Ню Йорк на 11 септември 2011 бе открит Световният търговски център Мемориал. Представлява два квадратни басейна - фонтани, разположени в основата на бившите кули близнаци, върху вътрешните стени на които като каскада падат потоци вода и отшумяват в квадратните отвори на дъното на всеки един от басейните.
Имената на 2983 - те жертви на атентатите (включително и шестимата души загинали при терористичната атака срещу Световния търговски център през 1993 г.) са гравирани върху бронзови плочи, които са разположени по парапетите на двата фонтана.
Новия комплекс Световен търговски център е открит през ноември 2014 година. Той е четвъртият най-високият небостъргач в света - неговата височина е 541 метра. Строителството започна през април 2006 върху ъгловия парцел от 65 хиляди квадратни метра, където преди се издигаха кулите-близнаци на разрушения търговския център.
От 2002 денят 11 септември се чества в САЩ като ден на патриота, а от 2009 тази дата е обявена за национален Ден на възпоменание.


Стара Загора
Стара Загора се намира в южна България и е един от най-големите и модерни български градове. Благоприятното му географско положение с годините го превръща във важен икономически и социален център. Стара Загора се нарежда на пето място сред българските градове. Наричан е още Градът на правите улици, липите и поетите.
 През 8 хилядната история на града, жителите му давали различни имена : Берое, Августа Траяна, Иринополис, Боруй, Верея, Ески Зара, Железник и Стара Загора.
 Счита се, че историята на града започва преди 6-5 хиляди г. пр. н.е. , откогато датират неолитните жилища, запазени и до днес. През годините територията на Стара Загора е била завладявана от гърци, римляни, византийци. За пръв път града попада в пределите на българската държава през 717 при управлението на хан Тервел.
 През 1372 града е завладян от Османската империя. Дори по време на турското владичество той е водещ културен и икономически център. Ярка проява на революционните борби срещу османския поробител е Старозагорското въстание от 1875г. , ръководено от Колю Ганчев.
 По време на освободителните войни Стара Загора е опожаряван многократно от турските башибозуци, но всеки път построяван отново от гражданите си. През 1878 в града пристига известният архитект Лубор Байер, който проектира модерната правоъгълна шахматна планировка, с която Стара Загора се гордее и до днес. На 5 октомври същата година е положен и първият камък за възстановяването и именно затова датата е обявена за празник на града.



Пръстенът
Пръстенът на Живота е необичайна сграда в град Фушун, Китай. Тази структура наистина прилича на огромен пръстен, красиво подчертаващ се в тъмното. Външният й радиус е 170 метра, а вътрешният радиус е 150 метра. На върха има платформи за наблюдение, от които можете да се любувате на залива.
Според служителите на общинското правителство на Фушън тази колосална структура е създадена, за да служи като платформа за наблюдение. Проектът първоначално планира да добави не само платформа за посетители, но и оборудване за скачане с бънджи. Но тази идея била изоставена, защото пръстена е твърде висок за такива екстремни скокове.
Местното дизайнерско бюро официално съобщи, че Фушун искал да изгради офисна кула на мястото на пръстена, но градът бил твърде малък, за да поддържа такава структура. Пръстенът на Живота се появи в плановете, след като предприемачът изостави три други проекта.
Пръстенът на Живота беше посрещнат с двусмислие, мнозина го одобриха, но много хора го осмиваха. Китайските медии бяха сурови в изявленията си за строежа, след като блогър публикува снимки в Интернет и много хора сравниха структурата с транспортния пръстен Stargate. През нощта Пръстенът на Живота ще свети с феноменалните 12 000 светодиода. Проектът възлиза на 16 милиона щатски долара.
Поради необикновената форма, сградата често се сравнява с междузвездните галактически порти, но по-скоро е построена според съветите на фън шуй - древната китайска доктрина за изследване на космоса. Местните власти интерпретират Пръстена на Живота като пример за ландшафтна архитектура, каквато е например Айфеловата кула или други световни забележителности.
Изграждането на тази кръгова структура започна през май 2009. Проектът бе признат за най-интересен сред другите предложени идеи, а през януари 2010 г. започнаха първите подготвителни дейности.
За да се създаде такава зашеметяваща гледка, която би привлякла още повече туристи в града, са били необходими около 3.5 хиляди тона стомана. В резултат на това сградата получи много сдържани оценки на световната общност, въпреки че беше призната за "зашеметяваща" и една от най-добре изработените през 2012, но в същото време бе намекнато за някои "източни излишества".






Русе
Защо град Русе е известен и с името Малката Виена. Има един български град, който е по-различен от всеки друг град в България. Атмосферата, която има повече от век насам, му е наложила марката на „най-европейския град в България“, а неговите граждани с гордост го наричат „Малката Виена“. Както се досещате говорим за Русе. Приликата му със столицата на някогашната велика Хабсбургска империя започва с факта, че и двата града са разположени на река Дунав, но не свършва до там. Бурното стопанско и културно развитие на града датира още от времето, в което той е обявен за вилаетски център на една от най-големите провинции на Османската империя – Дунавския вилает. Благодарение на своето благоприятно географско разположение и далновидното управление на управителя на вилаета, Русе се превръща в град-пионер в пределите на империята. Множество авторитетни европейски страни като Австро Унгария (1849 ), Русия, Великобритания, Италия и Прусия (1853 ), Франция, Белгия, Холандия, Испания, Гърция избират именно Русе за седалище на своите дипломатически мисии. Това дават силен тласък на развитието международните контакти на града и става предпоставка за проникването на европейската култура на негова територия.
Тези консулства се запазват в града и след Освобождението, когато Русе е най-големия град в Княжество България. Русенци започват да пътуват с параходи до Виена, започват да изпращат децата си да учат там, както и в други градове като Будапеща. Немския език все звучи по улиците на града наред с още куп езици като българския, турски, арменски, иврит, френски, ромски и др., което придава на Русе уникална за България космополитност и колорит. Търговията по Дунава процъфтява. Магазини за модерни дрехи, шапки, музикални инструменти, мебели отварят врати в дунавския град. По-богатите русенци ходят да пазаруват директно от Виена и посещават реномирани лечебни клиники. Както пише роденият в Русе, живял дълго време във Виена, и пишещ на немски носител на Нобелова награда за литература Елиас Канети: “Когато някой пътуваше по река Дунав към Виена, се казваше, че той пътува за Европа.“
Но докато тези неща са преходни и могат да се усетят и видят само в музеите, то това, което грабва и удивлява всеки нов посетител на Русе, е неговата архитектура, запазена през годините. Доказателство за желанието на русенци да следват примера на виенчани е, че след като през 1892 във Виена е открит хотел „Бристол“, 15 години по-късно през 1907 в Русе отваря врати хотел със същото име на ул. Александровска.
В този период в Русе пристигат плеяда чужди и български специалисти – архитекти и строителни инженери. Хора като Едуард Винтер, градски архитект на Русе в продължение на около две десетилетия), Нино Росети, Георг Ланг, Негохос Бедросян, Удо Рибау, Едвин Петрицки, Иван Майор, Михаил Пернигони, Тодор Тонев, Никола Лазаров, Тодор Петров оставят завинаги своя отпечатък върху архитектурата на града. Стотиците жилищни и обществени сгради изградени в неокласически стил, господстващ из цяла Европа през втората половина на XІX век и съчетаващ елементи на барок, готика, ренесанс, ампир, превръщат Русе в истинско бижу. Някои от най-красивите русенски сгради се тези на братя Симеонови, Георги Мартинов, Иванчо Стоянов Соларя, Саркис Куюмджиян. В края на ХІХ в. и началото на ХХ в. в Русе се оформят цели улици със стилни сгради. Такива са улиците "Александровска" и "Княжеска", както и "Пиротска", “Търговска”("Славянска"), "Николаевска".
Определено най-впечатляващата сграда в Русе е сградата на Театъра или Доходното здание, допълваща цялостния облик на градската градина.

Доходното здание


Открита е през 1902, а конкурса за архитектурния проект е спечелен от виенския архитект Раул-Паул Бранг, който спечелил и премия от 1500 златни лева с проекта си в неокласически стил “Voila une idee” (Ето една идея). Сградата има великолепна фасада и седем фигури на покрива – символ на изкуството, науката, земеделието, занаятите, търговията, отбраната и свободния полет на духа. Най-отгоре е символът на търговията – Меркурий. Интересна забележителност е и Музеят на градския бит, наричан още „Къщата на Калиопа”.


Калиопа


Експозицията му пресъздава интериора на богат русенски дом от края на XIX и началото на ХХ в., а красивите стенописи на втория етаж са дело на австрийския живописец Шарл Шаусберг.
През 1889 Русенската община доставя гранитни павета произведени в кариерата Сан Рафаел край Марсилия, Франция. Русенската фабрика "Труд" пък започва да произвежда керамични павета и тротоарни плочки, като по този начин оформлението на улиците добива съвсем европейски вид.
Гръцкият майстор-каменар А. Каргарота зарежда с облицовъчен камък от своите кариери "Каргарота & Малчев" не само русенските строежи, но дори и фабриката за мраморни изделия на Георге Петреску в Букурещ. Каменната облицовка и украса е можело да се поръчва във Виена и Печ, а през 1897 г. в Русе е открита и фирмата "П. Гавалс - Л. Миритис & Сие. Първа скулптурна ателиера".
Най-старата русенска сграда от периода на неокласицизма и първата административна сграда в България след Освобождението е Окръжното управление (днес Исторически музей), построена през 1882 по проект на виенския архитект Фридрих Грюнангер.


 музей


На площад "Ал. Батенберг", се открояват още построената в периода 1894-1898 по проект на арх. Петко Момчилов мъжка гимназия "Княз Борис" (днес "Христо Ботев")


"Христо Ботев"


 както и откритата през 1916 сграда на Търговско-индустриалната камара дело на арх. Никола Лазаров. В момента в нея се помещава Регионална библиотека "Л. Каравелов".


Регионална библиотека


Също на този площад, в началото на ул. "Александровска" през 1895 по проект на арх. Негохос Бедросян е построена банката на братя Симеонови, по-късно Русенска Популярна Банка, а сега "Банка ДСК".

Банка


Десетки са сградите с историческо значение в Русе. Най-популярните сред тях, като къщите на Братя Симеонови, Банка "Буров", сградите на Застрахователно дружество “България”, Банка "Гирдап", хотел "Тетевен", бирария Стефан Гъдев, Католически пансион "Нотр дам де Сион" (сегашната Английска гимназия), Старото музикално училище на ул.“Борисова“, която е единствената сграда в готически стил и много други.
Важна роля в архитектурното богатство на града играят и сградите на русенските църкви. В периода 1884-1889 г. по проект на Едуард Винтер е построен православния храм "Всех святих", който е разрушен през 1975, за да отстъпи място на Пантеона на възрожденците.


Пантеон



Католическият храм "Свети Павел от кръста" е построен през 1890 по инициатива на полски офицери и в него се намира първият в България църковен орган.


Католическият храм

Не на последно място е и русенската градска градина с подчертано симетрична и геометрична форма, чиято централна фигура е Паметникът на свободата, дело на именития италиански скулптор Арнолдо Дзоки, който се е превърнал в символ на Русе и част от неговия герб.


Паметникът на свободата


Паметникът на Свободата в Русе е построен в началото на XX век. Статуята на върха представлява фигура на жена, която държи меч в лявата си ръка, сочейки с дясната посоката, откъдето са дошли освободителите. Единият от двата бронзови лъва при основата разкъсва с уста робските вериги, а другият пази Меча и Щита на Свободата. На пиедестала има релефни изображения на опълченски сцени. В задната част на основата са поставени 2 оръдия.


Старият градски център


Всичко това дава на русенци пълното основание и самочувствие да продължават да наричат с гордост своя град „Малката Виена“.

Текст и снимки: peika.bg