Библиотека Пъстри халища

Изберете удобния за четене фон на блога и размер на шрифта

Показват се публикациите с етикет Личности. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Личности. Показване на всички публикации
Стефка Костадинова е една от водещите спортистки в леката атлетика в света за около едно десетилетие. Тя за пръв път стана известна през 1985. Тогава печели Световната титла в дисциплината скок на височина и бе класирана като № 1 в света за годината. През 1986 се бореше със сънародничката си Людмила Андонова за световен рекорд, който подобри на 2,08 м няколко дни по-късно.

Стефка

На Световното първенство през 1987 тя подобри рекорда допълнително до 2,09 м, постижение, което е ненадминато до сега. По време на кариерата си, Стефка Костадинова спечели две световни първенства (1987 и 1995), едно европейско злато (1986), пет световни титли (1985, 1987, 1989, 1993 и 1997) и златен олимпийски медал от 1996. Стефка Костадинова бе в топ 10 на световната ранглиста в продължение на 13 години, 1984-97, липсва само 1990 г., и е класирана № 1 в света шест пъти - 1985-88, 1993, и 1996.

Световния рекорд

След като завършва активната си спортна кариера Стефка Костадинова става спортен администратор. Заместник-председател на Българската федерация по лека атлетика, заместник-министър на спорта на страната си (2003-2005). От 2005 тя става президент на Българския Национален Олимпийски Комитет.


Иван Абаджиев е най-изключителният треньор в световната история на вдигане на тежести. Възпитал е 12 олимпийски шампиони и 57 световни шампиони. Националният отбор на България под ръководството му през 70-80-те години на миналия век оспорвал палмата на световните първенства заедно със Съветския съюз. Уникалността на постиженията в нашата малка страна се дължали на специална система за обучение, разработена от Иван Абаджиев. Същината на тази система била в супер интензивната тренировка, провеждана на практика в състезателен режим. Самият Абаджиев пазил тайната си в продължение на много години, считайки своята методика за оръжие от държавен мащаб.

Иван Абаджиев

Методиката на Абаджиев не приличала на никоя друга. Противоречала с много неща, които се считали за аксиома в спорта. В България, в много спортове все още се работело по методики, създадени по това време от съветски специалисти. Основното нещо в тях било ясната периодизация: подготвителен период, преходен, състезателен период. Абаджиев го отхвърлил веднага.
Но по време на Олимпийските игри 1988 в Сеул възникнал скандал. Основната причина за това била дисквалификацията на двама щангисти от националния български отбор, които показали в своите категории най-добри резултати, но след това били лишени от своите медали, заради положителните резултати от допинг пробите. След това отборът се завръща у дома.
След Сеул Абаджиев работил като треньор на българския национален отбор още една година. Напълно е променил състава на отбора, но в новия си състав на Европейското първенство националният отбор на България спечелил първото отборно мястото. Тогава, след шампионата, треньорът, които в продължение на 20 години създал 9 олимпийски шампиони, 57 световни шампиони и 64 шампиони на Европа е изпратен в оставка.
В края на 90-те съдействие от Иван Абаджиева поискал иранския национален отбор. Само след година и половина всички щангисти, които били под негово ръководство станали победители в Световното първенство и Олимпийските игри.
Починал на 25 март 2017, на 85 годишно възраст. Съобщението е от дъщеря му, живееща в Германия, където и „папата на щангите“ живееше напоследък.
Поклон пред паметта и майсторството му! Неговите заслуги за националния спорт няма да се забравят.

Петър Берон е роден около 1800, вероятно през 1799, в град Котел в богато семейство на ръчни занаятчии и търговци. В Котел той получава началното си образование в килийно училище на Стойко Владиславов и Райно Попович. Продължава образованието си в Букурещ, където е влязъл в училището на гръцкия просветител Константин Вардалач. Последният, известен педагог и енциклопедист за времето си, е повлиял значително за развитието на Берон като учен и философ.

Берон

Петър Берон е работил в Букурещ и Крайова, но след няколко години на обща практика напуска работата си и започва бизнес със стока. Петнадесет години по-късно, след като направил цяло състояние, той заминава за Париж, където наема апартамент и започва истинската си научна кариера. Амбицията му е да учи всички на човешкото познание по това време и да направи природо-философска оценка чрез създаване на нова система. Неговият енциклопедизъм бил забележителен. Д-р Берон говорил девет езика и написал около 30 тома, без да се броят два речника, атлас, неговата докторска дисертация (написана на латински), и на Рибния буквар.


Рибният буквар

Берон е реформатор в образователното дело на България. Противопоставя на старото религиозно образование ново, светско образование, като насърчава демократичните принципи в педагогиката. В историята на българската литература Берон остава благодарение на своя "Рибен буквар", първия новобългарски учебник, в който авторът разказва на читателя за гръцката и римската история, философията на живот на народите от различни страни, флората и фауната на земята. Това е първата, в потока от религиозна литература, светска книга с енциклопедичен характер.

Георги Аспарухов е легендарен български футболист. Роден на 4 май 1943. Притежава приз за най-добър футболист за XX век на България, които му бе присъден посмъртно.
Георги Аспарухов бе нападател на футболния клуб "Левски" от 1960 до 1961 и от 1964 до 1971 г., както и на футболен клуб "Ботев" Пловдив от 1961 до 1963 г. Той е изиграл 247 мача в българското първенство и е отбелязал 150 гола.

Георги Аспарухов

В историята на българския футбол са мачовете за Европейската купа, сезон 1965/66, когато "Левски" игра срещу звездния "Бенфика", с брилянтния си Еузебио. В първия мач на португалска земя беше постигнато равенство, 2: 2. В реванша българите загубиха с резултат 2:3, като три от четирите гола вкара Гунди, както феновете наричаха Георги Аспарухов. Европа заговори за новата звезда, португалците искали да я купят, но комунистическото правителство не даде разрешение за това.
За националния отбор Георги изигра 50 мача, в които вкара 19 гола, включително и единственият гол, вкаран от българите за Световната купа през 1966.
На 30 юни 1971 Георги Аспарухов, заедно с талантливия си съотборник Никола Котков загина в автомобилна катастрофа. На погребението му имаше 550,000 човека.
В младостта си, Съби Попович взима фамилията Раковски, в чест на село Раково (край Сливен), от което произлизат предците на баща му Стойко Попович. Съби получил образованието си в гръцкото училище в Цариград. През 1841 Георги Раковски организира тайно общество в Атина, за да се подготвят въоръжени изяви в Гърция и България. Той излиза с идеята за общобалканска солидарност в борбата срещу турски деспотизъм. Той е арестуван и осъден на смърт, но благодарение на застъпничеството на влиятелни гръцки приятели, е бил освободен и емигрирал във Франция.
Осемнадесет месеца по-късно Раковски се завръща в България и се установява в град Котел.
През 1843, Георги Раковски ръководил анти-турското въстание в Браила (Румъния). През 1845 той е арестуван и изпратен в Цариград, където той бил осъден на седем години строг тъмничен затвор. Въпреки това, през май 1848 той е бил освободен. Още няколко години той живее в турската столица, като си изкарвал прехраната ту с адвокатска практиката, ту с търговия. Българската диаспора в Константинопол активно се е борила за автокефалията на Българската църква и Раковски взема активно участие в тази борба. Но победата не му било отсъдено да дочака...
Когато започва Кримската война през 1853, Георги Раковски спира своята работа в полза на автокефалията. През юни 1854 той заминава за България, където той се опитва да вдигне бунт срещу турците в съюз с Русия. За известно време той бе начело на чета от бунтовници в източната част на България.
От 1855 Раковски живее в изгнание, в Нови Сад (тогава, като част от Унгария, сега, Сърбия) и в Молдова, в Болград (сега, част от Украйна).
на 7 март 1858 Георги Раковски прекосил молдовско-руската граница в село Кубей (не далеч от Болград). Раковски работил интензивно с българската диаспора в Русия и Молдова. За известно време той живеел в Кишинев и Одеса.
През 1861-1862 той е създал в Белград първата Българска легия. В края на 1866 в Букурещ обединил четническите воеводи за създаване на единен фронт за освобождението на България.
Георги Раковски е идеолог на четническата тактика в освободителната борба на българския народ. Смятал създаваните партизански единици за активна сила в борбата с участието на широките народни маси. В тях съставения през 1867 "Временен закон за горските народни отряди " формулирал идеята за превръщането на отделната чета в част от централизирана военна организация. Той е участвал в създаването на тайни общества с цел насърчаване на идеите за бунт срещу турските власти.
Георги Раковски е бил изключителен, страстен поет. В поемата "Горски пътник" дава висока оценка на борбата на българските хайдути срещу потисниците. Във вестниците, в които издавал и публикувал, прокарвал идеите за братска солидарност на балканските народи в борбата за освобождението си.

На 9 октомври 1867 Раковски умира от туберкулоза.

Внукът Г. С. Раковски е известният болшевишки революционер Кръстьо Раковски. По време на Балканските войни Кръстьо Раковски заел про-турска позиция.
В Република България, в негова чест е наименувано висшето военно учебно заведение, Военната академия "Георги С. Раковски".
В град Болград (област Одеса, Украйна) в негова чест е наречена гимназията " Г. С. Раковски".
Нешка
Талантът на Нешка Робева заслужава специално внимание. Нешка Робева е родена на 26.05.1946 година в град Русе. Завършва хореографското училище в София. Състезава се в националния отбор по художествена гимнастика. Вице световна шампионка за 1969 година. В продължение на 25 години е старши треньор на българския национален отбор по художествена гимнастика. За този период нейните възпитанички са завоювали 294 медала , 7 абсолютни световни, 10 Европейски титли и 2 вице олимпийски титли.


Нешка Робева


Понастоящем е президент на най-успелия клуб в света "Левски” – за 50 години съществуване. Клубът е носител общо на 306 медала.
За изключителни постижения в работата си Нешка Робева е носител на почти всички държавни отличия, както и на грамота за принос към световния женски олимпийски спорт.
През 2000 година Нешка Робева приключва с треньорската си дейност и се връща към първата си специалност. Създава трупа от 35 момичета и момчета, като си поставя за цел да представи чрез съвременно интерпретиране българския и балкански фолклор. Създава забележителни танцови постановки. Постановките "Два свята” и "Орисия” добиват изключителна популярност. Над 250 участия в страната и чужбина - Бродуей, Сингапур "Арт фестивал”, Гърция, Турция, "Европалия” – Белгия, Израел, Италия, Македония – "Охридско лято”,"Залатой витяз”- Москва.
”...Виртуозни танцьори...”, "...Нож в гърба на всички досегашни представи за подобен род забавления...” ( Ана Киселгоф – Директор реклама на "Ню йорк таймс”), ”...Кълбо от енергия...”, "Президентът на крака пред българската "Орисия” (вестник "Труд”). Това са само част от отзивите за спектаклите, които и в момента са най-гледаните в България.

Скобелев
На 9 януари през 1878 руската армия, предвождана от генералите Фьодор Радецки, Николай Святополк - Мирски и Михаил Скобелев, успява да победи османските войски при прохода Шипка край Шейново.
Михаил Дмитриевич Скобелев (от руски Михаи́л Дми́триевич Ско́белев) е руски офицер, генерал от пехотата. Известен е с участието си в завоюването на Средна Азия и в Руско-турската война (1877–1878) . Изключително популярен сред войниците си и е наричан Белия генерал, тъй като винаги носи бяла униформа и язди бял кон.


генерал


Накратко


Михаил Дмитриевич Скобелев е роден на 29 септември 1843 в Санкт Петербург, Русия, в семейството на потомствения дворянин Дмитрий Скобелев и красивата Олга Полтавцева. Завършва пансион в Париж. Учи в Петербургския университет, но е изключен поради участие в студентски вълнения (1861). Ориентира се към военна кариера. Служи в Полша и участва в потушаването на Варшавското въстание (1863-1864). Завършва Николаевската военна академия на Генералния щаб в Санкт Петербург и през 1868 е изпратен в Туркестан. Тук прекарва по-голямата част от службата си. Участва в превземането на Хива (1874) и походът срещу Коканд (1875), по време на който превзема град Андижан. Повишен във военно звание генерал-майор. Скобелев е първият руски губернатор на Фергана.

Участие в Руско-турската война (1877-1878)


При започването на Руско-турската война през лятото на 1877 г. генерал-майор Михаил Скобелев е прехвърлен в Дунавската Руска армия. В нейния състав командва Кавказката казашка бригада при Плевен. Разработва плана за атаката на Ловеч и командва лявата колона при превземането му. Участва в третата атака на Плевен. Генерал-лейтенант Скобелев участва с успех при зимното преминаване на Стара планина и битката при Шейново в началото на 1878. Военните му умения създават войнишката поговорка „Където е Скобелев, там е победата". Повишен е в звание генерал-лейтенант (1877), генерал-адютант (1878), а две години по-късно генерал от пехотата (1880).

  RU






Бенковски
Почит към великия наш революционер с думите на Галина Златарева, автор на историческия роман “Медальонът“.

Георги Бенковски. Най-великата личност в борбата за освобождението на България.

Повторното убийство на Бенковски
Не е нужно да изясняваме, че физическото убийство на Георги Бенковски от засада на река Костина по същността си е с политическо значение. Така, както три години преди това политическо е убийството на Левски от османската власт, тъй като Левски е организирал въстание за откъсване на българската територия от империята и за смяна на монархическото султанско управление с демократично републиканско. Така че, при него несъмнено противоборството е политическо. По същия начин стои в контекста на времето и противопоставянето между гюргевските революционери (с Бенковски като най-виден реализатор на замислите им) и османската власт.
Само че, когато историците и въобще българите говорим за Бенковски и съратниците му, не сме свикнали да мислим в политически категории, а по-скоро ги поставяме в полето на емоцията и ентусиазма, национално противопоставяне, на борба за свобода, и си служим дори с религиозния термин „апостоли“, който те сами са определили за себе си. Затова някак непривично ни се струва да заменим тържествено-траурно изглеждащата дума „гибел“ с понятието „политическо убийство“, което освен това има и недостатъка да звучи доста съвременно.
И така, устроена му е засада, той пада прострелян, въстанието е потушено. Няма нищо неизяснено, особено и загадъчно, в което да се ровим почти век и половина по-късно. Дори предателят е известен. Това е неговото физическо убийство от османската власт.

Само че две години по-късно, след освобождаването на България, започва процесът на неговото тотално дискредитиране, което е именно второто му (личностно и политическо) убийство, този път не от чужди, а от свои.

За Бенковски започва да се подмята, че бил авантюрист, случайно омешал се сред истинските последователни революционери. Говори се, че се е развявал из Мала Азия, Анадола и Египет, когато истинските борци са полагали упорит и рискован труд да просвещават и организират народа за борба. Те са залагали живота си, а той се е заплесвал по някоя си красива арменка и други жени. Той бил полуграмотен търговец на аба, непросветен политически, без изградена и защитавана от делата му идеология, непоследователен и емоционален. А при организацията на въстанието самоволно иззел ръководната роля на главен апостол от Панайот Волов, подигравал се на образованите си съратници, диктаторствал...

И това се говорело не от един човек, та да кажат съвременниците на онези събития, че е злонамерен и клеветник, а от мнозина, в повечето случаи хора, които са го познавали. И така (подхвърляни и намеквани) тези приказки за Бенковски полека-лека смалили до неузнаваемост делото му, неговия подвиг и неговия изключителен принос за освобождаването на България. Лишили са го от признаването му за първи наш държавен глава на първата освободена (макар и малка и за кратко) българска територия след пет века османска власт. Това негово проявление аз убедено огласявам и защитавам. Единственият също силен глас в защита на Георги Бенковски се явява много близкият до онова време анализатор Иван Хаджийски. Той си е направил труда да обикаля из България и да разговаря с много хора, чиито спомени за предводителя на въстанието са били още свежи и необременени от подхвърляните подигравчици и намеци. И добре че Иван Хаджийски е написал и дебело подчертал много преди мен тезата, че Бенковски е най-великата личност в нашата борба за освобождение, че без делото и саможертвата му „нямаше да видим освобождението на 1878-а година”. Защото ако аз сега бях сама в желанието си толкова много да упорствам и огласявам същото твърдение, щях да се изправя пред стена от скептицизъм. Хаджийски анализира и изтъква именно огромните заслуги на Бенковски, изброява важните му характеристики, които го определят като извън мярка и единствен водач на борбата сред съвременниците му. Припомня неговата организираност, целеустременост, решителност, непоколебимост в делата му. Неговата похватност да организира и управлява хората – стотици хора! Неговата идейна последователност, която другите с лекота отричат. Неговото държавническо поведение, което съратниците му не съвсем разбират и недооценяват. Изтъква Бенковски-практика, сравнен с останалите мечтатели-теоретици (доста по-млади от него ентусиасти с много идейност в главите, но без грам практически опит). Ето този истински Бенковски се опитах да покажа в романа си „Медальонът”. Опитах се да проследя почти документално житейския му път, за да се види откъде се е взела у него тази последователна идейност, тези сериозни политически възгледи и цели, тази организационна и военна компетентност.

Ако си припомним думите на Захарий Стоянов: „Аз се чудех тогава (1876 г.), чудя се и сега повече (10 години по-късно) откъде този абаджия изучи тия тънки работи!”, ще видим, че е имало над какво да се замислят и съвременниците му, и историците по-късно. Но и Захарий си е останал само с чуденето, и изследователите не са разкопали по-надълбоко пластовете на времето.

На това чудене на Захарий Стоянов се опитах да отговоря. И се сблъсках с неразбиране и инертност – дори в Копривщица! Защото компроматчетата, както бихме се изразили днес, са си свършили работата. И този най-забележителен и най-резултатен борец за нашата свобода полека-лека е бил смален до неузнаваемост. Вместо името и портретът му да стоят начело сред нашите национал-революционери редом с Левски, той е изтикан някъде сред другите назад в редичката. Има го де, защото няма как съвсем пък да го премълчат.

Защо се е получило така?

Отговорът се съдържа в популярната фраза: „Историята я пишат  победителите”, която в този случай добива значението: „Историята я пишат оцелелите”. Защото нека си припомним, че оцеляват „великият” Стефан Стамболов, който e главен апостол на уж ръководния по значение Търновски революционен окръг, но въстание там не избухва. Оцелява Стоян Заимов, ръководителят на Врачански революционен окръг, който се скрива в миша дупка, когато получава известието от Панагюрище. Въстание не избухва и в Сливенски окръг. А последният (и по номер, и по отношението на останалите към него) Четвърти революционен  окръг вдига такова въстание, което изправя на нокти Османската империя (и войската, и доброволческите башибозушки формирования), че те с невъобразима жестокост се нахвърля да смажe вдигналите се за свободата си българи. Това въстание и последвалото го кръвопролитие предизвикват немислим международен отзвук, предизвикват вълна от протести в цяла Европа и Русия, лавината неудържимо се срива и северната империя, която никак не е искала да воюва, се вижда неизбежно въвлечена във война с южната заради някакви си българи, които никой година преди това не е взимал насериозно. И този грандиозен сблъсък ражда нашето Освобождение. Затова прав е Хаджийски и пак ще припомня твърдението му, че в основата на тези събития стои делото на една неоснователно пренебрегвана личност – Георги Бенковски.
Та историята, както казах, я пишат оцелелите. И тези оцелели деятели, които тогава са били на по 22-25 години, млади напористи ентусиасти, тези образовани хора, някои като Заимов „окичили се” дори със заточение и бягство от Диарбекир, те са се чувствали и по време на подготовката на въстанието, и след това потиснати от личността на Бенковски. От това, че той (почти необразованият) ги е превъзхождал във всяко нещо, с което се е хващал. И с военна организация, и със стратегическа подготовка на въстанически, укрепени пунктове, продоволствия, въоръжаване. Той фактически е започнал изграждането на новата българска армия с нейната пехота, кавалерия и артилерия, с нейните отрядници – десетници и стотници, с определяне на чиновете в нея, на уставно поведение. Той в движение със самото избухване на въстанието е подхванал организирането на гражданското управление на освободената територия, която в очите му е била част от новата държава. Започнал е да устройва военно командване, правителство, държавно знаме (с ритуалите му кога се вдига и кога се сваля), поръчал е изработването на държавен печат, устроил е парад, организирал е обход чрез Хвърковатата чета със стремеж за обща организация на освободената територия и с убеждението, че и в другите три окръга се случва същото и че остава просто съвсем скоро да се съединят в едно цяло.

Та... тези млади и самонадеяни ентусиасти са се почувствали от една страна смазани от размаха му, а от друга страна след потушаване на въстанието и своето позорно бягство – гузни пред собствената си съвест. Било им е по-лесно да наричат неговата организираност – диктаторство, да се правят на обидени интелигенти, недооценени от неграмотния абаджия. Не са му простили обсебването на ръководния пост в Четвърти революционен окръг, удобно забравяйки свидетелството на Захарий Стоянов, че Волов сам фактически се е оттеглил и го е оставил да ръководи. За съжаление, Захарий също дава гласност на подхвърляните намеци и подигравчици, въпреки че от момента на срещата си с Бенковски така е залепнал за него, всмукан от невероятната му харизма и размах, че чак смъртта на предводителя ги разделя.

Това удобно за оцелелите дискредитиране на Георги Бенковски от бившите му другари за съжаление оставя трайни следи в писаната история, в мисленето на историците и дори вече у хората. То умишлено не е било коригирано и по-късно в годините на социализма, защото е щяло да влезе в противоречие с прокламираната роля на народните маси и неглижираната роля на личността. Поради така сложилите се през десетилетията обстоятелства неколкократно чувах изрази като: „Защо ще пишеш за него? Той е малко по-особен революционер, малко така... авантюрист...”. Като че ли всички останали са били ангели небесни без недостатъци.

Други народи са превърнали своите „авантюристи” в почти нереални, но вече световно известни образи – като Зоро например, за когото дори не съм сигурна, че изобщо е имало такава личност. Направили са от полуграмотни харизматични предводители като Жана д’Арк истинска легенда и национален символ, с който французите се гордеят пред света.

Ние сме позволили да се случи с Бенковски едно повторно личностно убийство, което почти е унищожило огромното му значение да я има отново България – единствената древна държава в Европа, основана и просъществувала до днес с първоначалното си име. Вместо да го вдигнем над себе си и да го превърнем в нашата национална гордост, вместо по него да ни разпознава светът!

Галина Златарева
Балканска
Мими Михайлова Балканска е родена на 22 ноември 1902 в Русе. Известна българска певица, сопрано. Народна артистка на Народна Република България от 1950. Дебютира като оперетна певица през 1920 в София. През 1922 изучава пеене в Берлин и Виена. Солистка на Софийските оперетни театри "Свободен", "Кооперативен+ и "Одеон" от 1922 до 1942, а след това е първа солистка и ръководител на Художествени театър на оперетата . От 1947 е първа солистка на театъра Народна оперета, а в периода 1948-1962 на Държавен музикален театър "Стефан Македонски". Водеща артистка в българската оперета, с красив глас, талант за превъплъщение и великолепно сценично майсторство. Нейното присъствие на сцената е било магия. За съжаление, от времето, в което тя е играла са останели много малко записи. Няма такова творческо дълголетие, като нейното, няма такова сценично очарование, пръскано така щедро от сцената. В продължение на 45 години е изиграла над 300 роли. Сред най-запомнящите се сред тях са Силва, Стаси и Цецилия в "Царицата на чардаша" -в тази оперета Мими Балканска изпълнява трите главни роли и с този спектакъл, превърнал се в запазената ѝ марка, тя покорява публиката на Балканите в продължение на десетилетия. Следват Марица в "Графиня Марица" на Калман, Анна Главари във "Веселата вдовица" на Лехар, Сафи от "Цигански барон" на Й. Щраус, Маруся от "Истинският приятел" на Соловев-Седой и още много други. Богата артистична биография. Има и много гастроли. Получава Димитровска награда през 1950. Почива на 22 май 1984.
Защо ви разказвам за Мими Балканска? Защото тя е емблема за българския оперетен театър, който през 2017 отбелязва своята 100 годишнина.
Царят на кавала
Той е царят на кавала - българската дървена флейта. Теодосий Спасов.
Теодосий Спасов изобрети нов музикален жанр. Американското списание е абсолютно право. Българският гений е разработил напълно нов стил на свирене на кавал, който е от дърво и един от най-старите инструменти в Европа.
Теодосий получава всичко от кавала си, когато свири уникалните си композиции. Те включват елементи на традиционната народна музика, както и джаз, класическа музика и дори поп музика. Собственият му стил е не само впечатляващ за публиката по време на концерти, спектакли и фестивали, но и за колеги музиканти, с които си сътрудничи Теодосий Спасов в последните години.
Със своето невероятно трио Теодосий Спасов е в Аржентина, Австралия, Австрия, Бразилия, Канада, Финландия, Германия, Гърция, Холандия, Индия, Израел, Япония, Непал, Русия, Испания, Швейцария, Турция, Великобритания, САЩ и разбира се в България, където той е известен като национален герой. В света е известен със своето Грами, заедно с "Мистерията на българските гласове". Все по-нарастваща е общността от фенове, пристрастени към музиката му.
Теодосий Спасов започва да учи кавал в ранна възраст в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив. По-късно той записва 10 солови албума и е участва в 11 албума с други изпълнители.
На 4 март има рожден ден. Поздравихме го с празника. А сега го поздравяваме за званието „Артист на мира“. От сайта на Организацията на обединените нации научихме, че българският музикант Теодосий Спасов е награден от ЮНЕСКО със званието „Артист на мира“.


Теодосий Спасов


Признанието му е присъдено за неговия талант и иновативност, както и ангажираността му да подчертае музиката като сила за подобряване на диалога между хора, култури и общности. Музикантът ще бъде официално награден на церемония в София.
Той се присъединява към списък от международно известни личности, които използват влиянието си да подпомагат популяризирането на посланията и програмите на ЮНЕСКО.
 Каравелов
Основоположник на реализма в българската проза, Любен Каравелов е виден представител на прогресивна обществена мисъл по времето на подема на освободителната борба в България. Литературно-публицистическата дейност на Каравелов е тясно свързана с политическата му дейност в България, Румъния, Русия и Сърбия.
Любен Каравелов е роден в семейството на търговец в град Копривщица. Образование първоначално получава в местното гръцко училище и в гимназията на град Пловдив.
В продължение на няколко години, от 1857 до1866, Каравелов е живял и учил в Русия. Той е бил слушател в историко-филологическия факултет на Московския университет. Периодът на живота му в Русия е от решаващо значение за формирането на мирогледа му. В Москва той се сближава с представители на революционната младеж и се запознава с руската класическа литература.
В Москва Любен Каравелов публикува и първите си творби. През 1861 той публикува книгата си "Памятники народного быта болгар", която включва притчи, легенди, вярвания и обреди на славянските народи. Богатия етнографски материал, представен в книгата, показва дълбокия му интерес към историята на своя народ и неговия фолклор. Книгата му с разкази "Страницы из книги страданий болгарского племени" е публикувана през 1866. Включените в този сборник разкази са написани на руски език и първоначално са публикувани в руски списания. Самият Каравелов в последствие ги превежда на български език.
През 1869, след няколкото години прекарани в Сърбия, където Каравелов е бил член на организацията "Омладина" ( "Младеж"), Каравелов заедно с българския революционер Васил Левски организира в Букурещ Български Централен Революционен Комитет. През същата година в Букурещ започва да излиза и редактирания от Каравелов вестник "Свобода" (1869-1873), а после и "Независимост" (1873-1874), който е орган на Централния Революционен Комитет. Както пише и самия Каравелов в първия брой на "Свобода", този вестник е имал за цел да защити интересите на народа и да му покаже пътя за постигане на политическа независимост. Пътят, към който Каравелов призова българския народ, е пътят на революционната борба.
Въпреки това, на социално-политическите възгледи Каравелов не са без значителни колебания. От 1874 той се разграничава от политическата дейност, за което причина е разгромяването на българските революционни организации. Противоречивостта и непоследователността в революционните му възгледи го подтиква да се оттегли от Централния Революционен Комитет. През последните години от живота си Каравелов издава вестник "Знание", целта на който е да се образоват хората чрез насърчаване към научни познания.
Никола Петков
Нищо не е забравено. През 2017 се навършват 70 години от гибелта на българския политик и лидер на БЗНС Никола Петков, убит от комунистическия режим през 1947 година.
„Ще се боря срещу всеки, който отнеме свободите на българския народ“, казва Никола Петков в стенограма на Великото народно събрание от 1947 година.
Обединената опозиция БЗНС „Никола Петков” и БРСДП участва в изборите за Велико народно събрание на 27.Х.1946, като за нея гласуват 1 191 455 души и тя печели 101 места в парламента. Никола Петков е нейния безспорен водач, непримирим борец срещу терора и насилието, установени в страната след 9.ІХ.1944 и в защита на Търновската конституция и демократичните права на хората.
Комунистите знаят, че Никола Петков не може да бъде спрян по друг начин, освен като бъде отстранен физически и планът е задействан. Изфабрикувани са фалшиви обвинения в организиране на държавен преврат, отнет му е депутатският имунитет, следва арест и скалъпен процес.
Съдебният процес срещу Никола Петков е проведен от 5 до 17 август 1947 година. Днес вече е известно, че в делото му не е съхранен никакъв официален документ, от който да личи, че е участвал във военен заговор, или че е поддържал шпионски връзки с представители на западни страни.

В архивите можем да прочетем:


11 август 1947 – Вълко Червенков до Георги Димитров – „Вземете всички мерки за обезпечаване на най-голямото наказание на главния обвиняем”.

16 август 1947 – съдът произнася присъдата: „Никола Петков, в името на българския народ вие се осъждате на смърт чрез обесване”. От скамейката на обвиняемите Никола Петков скача и със силен гневен глас извиква „Не, не в името на народа, мен ме изпращате на смърт по нареждане на вашите господари от Кремъл. Българският народ, задушен под кървавата тирания, която вие наричате правосъдие, никога не ще повярва на вашите небивалици”.

22 август 1947 – Георги Димитров до Трайчо Костов и до Вълко Червенков – „Моето мнение е да се разтури съюзът на Никола Петков, централните и местни поделения, така също да се разпусне и Младежкия земеделски съюз. Тук полумерки са недопустими. Трябва да се действа радикално.”

26 август 1947 – „БЗНС – Никола Петков” е обявен извън законите на страната.

17 септември 1947 – Георги Димитров уведомява Трайчо Костов и Васил Коларов, че съветското ръководство е съгласно смъртната присъда на Никола Петков да бъде изпълнена.

22 септември 1947, 21 часа и 45 минути – Трайчо Костов до Георги Димитров: „Днес в полунощ ще бъде изпълнена смъртната присъда на Никола Петков. На утрешния ден са подготвени събрания по предприятия в цялата страна, които ще прогласуват резолюции за одобрението й”. Такъв е сценарият на подготвената от БКП /к/ манипулация на общественото мнение.

„Били са времена по-тежки, но не и по-подли“, казваше Петков.

Земеделският водач е изтезаван и пребит с чук. На 23 септември 1947 година в 0.15 часа вече полумъртвото му тяло е окачено на бесилото. Къде е неговият гроб днес никой не знае.


Фактите говорят:

"Действайте твърдо с далечен държавен прицел" - дава инструкции от Москва „героят от Лайпциг" Георги Димитров.

Сложни и противоречиви са отношенията между двамата „големи” на България след 9 септември 1944 – Георги Димитров и Никола Петков.
По волята на съдбата те заедно участват в борбата срещу фашизма, сътрудничат си при установяването на отечественофронтовската власт, Никола Петков е дори министър без протфейл в първото правителство на Кимон Георгиев до 31 юли 1945 г. Като такъв той посещава „вожда” Димитров в Москва, водейки с него непринуден разговор, но и „отвращвайки“ се от разкоша, в който живее.
Съвместните действия на комунисти и земеделци приключват към 28 март 1946 г.
Земеделският съюз на Петков минава в опозиция и започва борба срещу установяващата се тоталитарна диктатура у нас.
Като лице на обединената опозиция Никола Петков чувства отговорност за съдбата на държавата, търси контакти със съмишленици, със западни дипломати, а в парламента води епични словесни битки със самия комунистически лидер Димитров.
Паметна е схватката между двамата на историческото 80 заседание на ВНС, когато се обсъжда новата Димитровска конституция, която ще се приеме на 4 декември същата година, на което Петков нарича бившия герой от Лайпциг страхливец. Заради тази си дързост той получава откритата заплаха от опонента си: „Голям герой сте вие, но никой няма да ви спаси. Аз ще ви кажа, че вие сте една пачавра политическа.”
Става ясно, че „вождът и учителят на българския народ” не си поплюва. Веднага е променен дневният ред на заседанието, като точка втора е задържане и даване под съд на депутата Никола Петков.
Денят е 5 юни 1947 г. Петков е откаран в килия №15 в болницата на Софийския централен затвор. А вождът от 9 юни до 19 юли 1947 г. грижливо подготвя детайлите по делото срещу него.
Процесът започва на 5 август 1947 г. и трае 11 дни. Председател на съдебния състав е Найден Райчев.
По това време Димитров е в Москва. Среща се със Сталин и координира позицията си – а тя тогава е срещу „пълно разкаяние” и „самопризнание за виновност” Петков да остане по милост „доживотен” политически труп.
Срещу Никола Петков се отправят обвинения за подготовка на въоръжен държавен преврат, за предизвикване на безредици в страната с цел нахлуване на чужди войски на българска територия и за подриване авторитета на народната власт от публикации във вестник „Народно земеделско знаме”.
Показателно е, че по последното обвинение земеделският водач е оправдан, но за другите е признат за виновен и осъден на смърт.
Предават го свидетелите Марко Иванов, Димитър Иванов, Борис Гергов и Георги Костов и въпреки усилията на адвоката му Никола Бронзов съдът прилага спрямо Петков най-тежкото наказание.
На 14 август 1947 г. се дава последната му дума и той с достойнство отбелязва: „С чиста съвест и пълно съзнание за моята отговорност както пред българското правосъдие, така и пред обществото, дължа да заявя: никога не съм вършил и не съм помислювал да върша нелегална дейност срещу народната власт. Никога не съм бил в услуга на никаква реакция, било вътрешна или външна... Сигурен съм, че ръководейки се изключително от истината и вашата съдийска съвест, ще издадете срещу мене една оправдателна присъда.”
На илюзията на Никола Петков се слага край на 16 август в 16 часа – смърт чрез обесване, 500 000 лева в полза на държавата и лишаване от права завинаги по член 30 от НК.
Железният Петков е вкаран в затвора и в очакване на обесването се пречупва. Решава да проси милост, като от 19 август до 21 септември 1947 г. изпраща 9 писма (за чиято автентичност все още се спори) последователно до премиера Димитров, до временния по това време председател на републиката Васил Коларов и до Кирсанов, пълномощният министър на СССР у нас. То е с дата 20 август и започва с мото от романа на Толстой „Война и мир” – „Да разбереш, значи да простиш”.
Липсва молба до Сталин, което пък се оказва фатално, тъй като именно кремълският властелин иска неговата глава.
Писмото до „вожда” с дата 19 август 1947 г. е най-показателно, тъй като въз основа на него се пишат и останалите осем.
И е най-сервилното: „Странно ще е г-н министър-председателю, да остават ненаказани тия, които избиха 30 000 български работници и селяни като Александър Цанков, ген. Вълков и др., а да бъде наказан така строго синът на Димитър Петков, братът на Петко Д. Петков, който по Ваши указания и инструкции допринесе нещо за създаването на Отечествения фронт и на историческия 9 септември.
В името на онова чудесно момченце, Вашето покойно дете (Митя, б.а.), чиито портрети Вие ни показахте, когато бяхме на гости у Вас в Москва, и гледахте с толкова бащинска доброта, нежност и тъга, моля Ви, г-н министър–председателю, бъдете така добър и отменете моята смъртна присъда.
Великодушието е било винаги отличителна черта на големите хора и на големите държавници. Приемете, г-н министър–председателю, моите чувства на най–искрена благодарност и най–искрено уважение”.
На 16 септември 1947 г. на заседание на МС заместникът на Димитров Трайчо Костов поставя въпроса за съдбата на Петков, без да споменава на написаните от него писма.
На 17 септември 1947 г. Георги Димитров праща шифрована телеграма от Москва, съобщавайки че е съгласен с екзекуцията и добавяйки дебело: „Присъдата трябва да бъде изпълнена, независимо от това какви декларации осъденият би давал. Всякакви колебания по този въпрос от гледна точка на сегашната вътрешна и международна обстановка могат да донесат само вреда. Действайте твърдо с далечен държавен прицел. Такова е становището и на нашите съветски приятели”.
Колебанията на Трайчо Костов и компания са свързани само с влизането от 20 септември в сила на Парижкия мирен договор, сключен на 10 февруари 1947 г.
Два дни преди това Върховният касационен съд потвърждава смъртната присъда на Никола Петков.
След като правителството на Димитров получава международно признание са необходими само три дни Петков да бъде обесен.
Георги Димитров употребява името на мъртвия си противник в прословутото си интервю пред кореспондента на ЮПИ на 11 октомври 1947, директно цитирайки фрагменти от писмото на Никола Петков до него, в което последният си е признал, че неговата „двегодишна политическа дейност е погрешна. Кураж и вяра в политическата дейност са ми давали разговорите, които съм имал с представителите на империалистическите държави, господата Барнс и Бозуел...”
Вождът се измъква сух от скандала. Коларов е непричастен към процеса, тъй като хитро конституираната и анонимна Комисия по помилването отхвърля молбата на Петков, без да се налага санкцията на временния президент, а на съда не остава друго освен да осъди „неуспелия“ превратаджия на смърт. На историческата дата 23 септември 1947.
Ще трябва да минат 51 години, преди Върховния съд да го реабилитира и то по молба на негови близки...

Автор: Борислав Гърдев

P.S. Този материал може да прочетете и на други места в Интернет, но моята библиотека не може без него.
Фердинанд I
Фердинанд I Български. Пълното му име е Фердинанд Максимилиан Карл Мария фон Сакс-Кобург-Гота. Роден през февруари 1861, живял до 10 септември 1948. Български княз от 1887 до 1908 година, а след това цар на България, основател на Кралство България в годините 1908-1918 от династията Сакскобургготски. Внук по майчина линия на френския крал Луи-Филип I, а по бащина линия на Фердинанд Сакс-Кобург-Заалфелдски. Немски фелдмаршал от 1916. Имал и чин фелдмаршал на Австрия и Турция. Известен е като ботаник, ентомолог и филателист.
Фердинанд I претендирал за българска хегемония на Балканите, считайки я за основен претендент за европейско наследство на Османската империя, опирайки се на подкрепата на Германската империя. През 1908 той обявил пълна независимост от Турция и приел титлата "цар на България". В същото време България от княжество е преименувана в царство. От 1912-1913 след края на Балканската война, България е получила от Турция значителна част от Тракия с Одрин и в действителност, голяма част от Македония, с достъп до Егейско море. Въпреки това, в същата 1913, заради нерешения въпрос за подялбата на Македония, Фердинанд започнал война срещу бившите съюзници - Сърбия и Гърция, позната ни като Междусъюзническата война. В Междусъюзническата война България претърпява съкрушително поражение, и дори била принудена да върне част от земята, в това число и областта Одрин , включвайки се във война срещу Турция.
През 1915 България влязла в Първата световна война от германска страна, този път в съюз с Турция, като се надявала отново да промени ситуацията на Балканите в своя полза. След поражението във войната, Фердинанд I абдикира в полза на сина си Борис III и напуска страната.
Фердинанд преживял смъртта на сина си Борис III, разстрела на другия си син Кирил, депортирането на внука си Симеон II и установяването на комунистическия режим в България.
Лорен
На 20 септември 1934 в Рим, в болница за бедни, се ражда едно момиченце. Кръстили го София, на гръцки означава "мъдрост". И наистина, в последствие тя разумно управляваше живота си, осъществявайки всичките си мечти. Но тогава беше само София Шиколоне, дъщеря на провинциалната актриса Ромилда Вилани, която неудачите я следвали по петите. Бащата на София, актьор в пътуващ театър, уморен от постоянната грижа на жена си и децата, изоставя семейството си на милостта на съдбата и бяга като последния страхливец. Надявайки се, че в едно село ще живее по-лесно, майка на София се премества в предградието на Неапол - Поцуоли. Но се оказа, че тук просто е невъзможно да си намери работа. И бедността била ужасяваща. София с майка си и сестра си спали заедно на пода на един матрак. В къщата нямало играчки, а сестрите си правели кукли от хляб.
И както обикновено се случва в приказките, се е случило събитие, което е променило целия живот на София. Деветгодишна, попаднала в театъра. Играта на асктрисата в главната роля впечатлила София. Тя се заклела, че ще стане актриса и някой ден ще играе тази роля.
Дългокрака, кльощава, с огромни очи и красива, буйна, с цвят на кестен коса, София не престана да мечтае.


 Лорен

Майка ѝ напълно споделяла мечтата на дъщеря си и много се надявала, че София ще успее. И редовно изпращала нейни снимки на всякакви конкурси за красота.
И на едно от състезанията, които се състояло в Неапол, на 15-годишната София печели второ място. Като награда - няколко ролки от тапети, кухнска покривка със салфетки, около 23 млн лири ($ 35) и билет за влака до Рим!
За да се преместя в Рим, София, говореща само на неаполитанския диалект, трябвало да научи италиански, английски и френски език. Нещо повече, беше необходимо да преодолее своята неувереност.
Колко часа тя е трябвало да прекара в чакане пред вратите на продуцентите, колко сълзи да пролее в ридание върху възглавница! Година по-късно, на националния конкурс за красота в Рим, София Шиколоне получава титлата "Мис елегантност". Признанието идва.
Снимайки дванадесет филма и спечелила два милиона долара, Лорен се се омъжва. От всички мъже около нея двайсетгодишната София избра миланския адвокат на средна възраст Карло Понти, който по-късно става нейният продуцент.


Лорен

Бракът с Понти е бил успешен във всяко отношение, не само за София, но и за самия Карло, който се превъръща в продуцент от световен мащаб. През 1969 г. се ражда дългоочакваният им син, Карло. Четири години по-късно, въпреки забраните на лекарите, се ражда вторият им син, Едуардо. Неговото раждане е можело да струва живота на Лорен.
Днес наистина ли животът е изживян, наистина ли всички роли са изиграни? Не и за София Лорен! Тя все още мечтае за нови роли.


Лорен


Честит рожден ден, София!

Скобелев
Я расскажу вам о Скобелева. 9 января 1878 года русская армия во главе с генералами Федора Радецкого, Николай Святополк-Мирский и Михаила Скобелева победил османской армии на Шипке ближайшее Шейново.
Скобелев Михаил Дмитриевич был русский офицер, генерал от инфантерии. Известный за его участие в завоевании Средней Азии и русско-турецкой войны (1877-1878). Чрезвычайно популярныe среди солдат назвали его белого генерала, так как всегда носил белую униформу и верхом на белой лошади.

Кто такой Белый генерал?


Михаил Скобелев родился 29 сентября 1843 года в Санкт-Петербурге, Россия, семья потомственный дворянин. Окончил пансион в Париже (Франция). Учился в Санкт-Петербургском университете, но был исключен из-за участия в студенческих волнениях (1861). Ориентировался на военной карьере. Служил в Польше и участвовал в подавлении Варшавского восстания (1863-1864). Окончил Николаевскую Военную академию Генерального штаба в Санкт-Петербурге и в 1868 году был отправлен в Туркестан. Здесь он провел большую часть своей службы. Участвовал в захвате Хивы (1874) и поход против Коканда (1875), во время которого завоевал город Андижан. Повышен в воинском звании генерал-майора. Скобелев был первым русским губернатором Ферганской.

Участие в русско-турецкой войне (1877-1878)


В начале русско-турецкой войны в 1877 году летом, генерал-майор Михаил Скобелев был переведен в Дунайской российской армии. В ее составе он был в Кавказской казачьей бригады команды в Плевен. Разработывал план атаки Ловеча. Командовал левую колонку в захвате Ловеч. Участвовал в третьем атаки Плевны. Генерал-лейтенант Скобелев успешно участвовал в зимний пересечении Балканских гор и битвы Шейново в начале 1878. Военных навыков создания солдат, говоря: "Где Скобелев, там победа".
Он был повышен в звании до генерал-лейтенанта (1877), генерал-адъютант (1878), а спустя два года генерал от инфантерии (1880).
Майка Тереза
Майка Тереза, която винаги е работила дълго и упорито, скитаща по света, все пак беше настигната от смъртоносна болест. Сърцето й вече не се справяше Тя се пресели във вечността на 5 септември 1997, на възраст от 87 години. В последното й пътуване я съпроводиха половин милион души, сред които бяха видни политически и религиозни лидери, както и тези, на които майка Тереза е посветила живота си - сираци, прокажени и бездомни. Тази малка, цялата в бръчки сестра на Калкута, чрез общия си ангажимент към Христос се превърна в съкровище за хората, тъй като тя излъчваше любов към Бога - единственото спасение за света. Тя връща към живот едно истински християнско разбиране на дарителството - създаването на ползи не за пари, не за излишък от богатство, а за цената на собствената си душа ... сестра Тереза потвърди: "Виждате ли, никога не съм си представяла, че мога да променя света! Аз просто исках да бъда капка чиста вода, в която би могла да се отрази Божията любов. Това не е ли достатъчно?! ". Тя ясно даде да се разбере от всички, че всеки един от нас, последователите на Христос, има малка, но е необходимо частица от любовта, която ние трябва умело да вложим в добро дело - за славата на нашия Господ. Всъщност за нас винаги ще звучат думите й: "Вчера си отиде. Утре още не е дошло. Ние имаме само днес. Така че нека да започнем! "
Васко Василев
Васко Василев е български цигулар. На възраст от осем години, той вече е имал първата си публична поява и издава първия си албум със Софийската филхармония. На 10-годишна възраст той започва обучението в Централното музикално училище при Московската консерватория, предназначено специално за млади таланти. И то по предложение на българското правителство. През 1987 той спечели първия си международен музикален конкурс в Париж, Франция.
На 23-годишна възраст вече е в Кралската опера в Лондон и то като най-младият неин концерт майстор. В 2005 той прави дебют, диригент в Royal Albert Hall, Лондон. Учи майсторски класове за цигулка в Кралския колеж за музика и Тринити колеж за музика в Лондон, както и музикална консерватория в Испания. През 2010 написва автобиография. През 2011 става съдия в жури на българското риалити шоу Х Factor.
През годините той е работил с такива творци като Пласидо Доминго, Стинг, Ролинг Стоунс, Ванеса Мей, Лили Иванова.


Константин Кисимов
Константин Кисимов е български актьор. Той е роден на 16 април 1897 в семейството на революционери и просветители. Баща му учил международно право в университета в Кеймбридж. Естествено Константин последвал примера му и започва да учи право в Софийския университет и след това в Сорбоната. Неговата любов към сцената обаче преобърнала живота му. Той е бил приет в актьорската школа на Народен театър "Иван Вазов" и прекарва там една година, преди специализацията му в Париж през 1924, от където той се завръща през 1928. От начало той се посветил на театъра, но скоро започва кариерата си в киното. Той взел участие в някои от първите български филми и се превръща в един от най-известните български актьори до 1960. Най-известната му роля е тази на Колчо Слепеца в "Под игото" (1952). Други негови забележителни изяви са тези в "Калин Орелът" (1950), "Героите на Шипка" (1955) и "Хитър Петър" (1960).
Константин Кисимов умира през 1965 в автомобилна катастрофа в Балчик, където той участвал в пиеса.
Много български театри и театрални училища носят неговото име.
Валери Петров
Валери Петров е български поет от еврейски произход. Истинското му име е Валери Нисим Меворах. Освен български поет той е сценарист, драматург и преводач. Роден е на 22 април през 1920 в София. Неговият баща е д-р Нисим Меворах и е виден адвокат, обществен деятел и дипломат, автор на книга за Яворов. Майка му е Мария Петрова, учителка, преподаваща френски език в една от гимназиите в столицата. Валери Петров учи в италианското училище в София от първи клас до 1939, когато завършва гимназия. През 1944 завършва хуманитарна медицина в Софийския университет. През есента и зимата на 1944 работи в Радио "София", после участва във втората фаза на Отечествената война като военен писател (вестник "Фронтовак"). След войната е един от основателите и заместник-главен редактор на вестник "Стършел". Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир. След това работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. Бил е редактор в Студия за игрални филми, редактор на издателство "Български писател", народен представител в VII ВНС. Академик на БАН. Първите си стихове печата през 1936. През 1938 излиза от печат първата му книга с псевдоним Асен Раковски. По-късно пише поеми, цикъл стихотворения, пътеписи, пиеси, сатирични стихотворения, както и сценарии на игрални филми, няколко киноновели и анимационни филми. Преводач на Шекспир, на Джани Родари, Ръдиард Киплинг, Сергей Михалков. Носител на литературната награда на Министерството на просветата, на наградата "Христо Г. Данов" за цялостен творчески принос и на държавната награда "Св. Паисий Хилендарски". Вписан е в почетния списък на Международния съвет за детската книга за неговата "Пет приказки".
Отива си от този свят на 27 август 2014, на 94 години.


Валери Петров


Слушайте топлия глас на поета, мислете и поемете поне малко от неговата мъдра доброта.





Тодор Колев
Тодор Колев (26 август 1939 - 15 февруари 2013) е един от водещите български филмови и театрални актьори, преподавател, певец, комик, телевизионен водещ, дипломат.
Роден в Шумен, а първата си голяма филмова роля получава в „Цар и генерал“ през 1966. Той се появява в повече от 30 филма. Той е най-известен на българската публика с ролите си в комедиите, като „Господин един ден“, „Двойникът“, „Преброяването на дивите зайци“, „Царска пиеса“, „Последният ерген“, „Опасен чар“.
По време на комунистическия режим в България, той беше временно заточен от София в Сливен за шегата, която той направи публично, че е имало трима Тошковци, които карат българите да се смеят ( "Тошко" е умалителна формата на името на Тодор в българския език): комунистическия лидер Тодор Живков , клоуна Тошко Козарев и актьора Тодор Колев. Въпреки това в своята биография "Варненското софиянче от Шумен", Тодор Колев отрича да е казвал това.
Той почина на 15 февруари 2013 в София след тежко заболяване.