Природата рядко влага в един човек много добродетели: рядко храбрите и дръзките са и най-благородни; още по-рядко най-властните са и най-демократични. Не винаги най-умните са най-безкористни, даровитите - най-скромни. А у Левски всички големи качества са сбрани в едно неповторимо светло съзвучие.
В него са еднакво застъпени душевната мекота с революционната твърдост, мечтателят - с човека на делото, способността да води - със смирението на мъдреца, дарбата да заповядва - с готовността да се подчинява. Взискателен е към другите, но най-много към самия себе си. Силен е, но груб - никога, а душевната му чистота служи за огледало на всички, които са се докосвали до него. Той водеше хората чрез магията на своята цялостно завършена личност - този Прометей на българската свобода.
Последната нощ :
През нощта срещу 6 февруари 1873 г. едно турско заптие хлопа на вратата на поп Ангелковата къща, където е сега Съдебната палата, и го повиква да си вземе епитрахила и кръста, за да изповяда един смъртник. Хаджи поп Ангелко е свещеник в черквата "Св. Архангел" (сега съборена), която се намирала в двора на черквата "Св. Неделя". На път за казармите до "Св. Ал. Невски", минавайки през църквата "Св. Архангел" за епитрахила и кръста, сварва там Христо Хамбарков-Гъската, клисар на "Св. Петка Самарджийска" и добър познайник на Левски, правещ свещи нощно време в черквата, и го взема със себе си. Когато се връща вкъщи, казва на домашните си смутен и разтреперан, че е изповядал Васил Левски и че ще го бесят на другия ден.
Официално позволена ли е била тази среща или Левски я урежда по свой начин, какво точно са си казали тримата, какво се е изповядал Левски, остава да гадаем. Но освен да се изповяда Дякона не може да не е поискал и нещо повече - своето християнско погребение, и по всяка вероятност изравянето от Позорните гробища е било предвидено като възможност още преди обесването и е била извършена необходимата подготовка.
Едничкият страх на Дякона като вярващ християнин и духовно лице е бил да не остане неопят и непогребан и да не му се знае гробът. Затова, когато на Велика събота - 19 април 1864 г., Левски реже косата си и я дава на майка си да я скрие в сандъка, й казва: "Като чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мен, защото може да остана неопят и непогребан." Затова по пътя от Ловеч за София споделя с Николчо Бакърджията, "че ако го обесят, поне ще му остане гроба в България и всякой ще го знае, а ако го пратят на заточение, ще му изгният костите надалеко".
Това е всъщност единственото, което е поискал той за себе си, засягащо собствената му личност!
Последният ден :
Денят на обесването на Левски - вторник, 6 февруари, пазарен ден, е студен и ветровит. Рано сутринта, два часа преди зазоряване, в двора на конака, намиращ се на мястото на днешната Национална художествена галерия, настава необикновено раздвижване на пашовите сеймени. Губернаторът на София - Мазхар паша, изпраща един мюлезимин, придружен от чауш, да доведат иконом поп Тодор Стоянов Митев, учител и свещеник при църквата "Св. Неделя" и председател на софийската религиозна община, да причести един политически затворник. Поп Тодор, тъй като бил член на Софийския революционен комитет, с голям страх тръгва към Орханийската капия, където стърчи бесилото, на което е увиснал преди по-малко от месец Димитър Общи. Мястото е заобиколено с кордон от два взвода чауши. След като изчакват да дойде пашата с няколко големци, "довеждат на средата Васил Левски, конвоиран от един взвод заптии и четири взвода аскер".
Българи наоколо няма, тъй като на обесването "не е смеел никой българин да присъства, освен по двама или трима представители на тогавашния еснаф, които по заповед са били заставени да отидат. През това време само младежи десетинагодишни са имали смелостта да минават покрай бесилката". Мълвата, че ще бесят баш комитата край Орханийската капия, се е разнесла от предния ден и софийските хлапетии от зори се навъртат около казармата. Едно от тях - Ал. Младенов, следва конвоя с Левски към бесилото по днешния бул. "Цар Освободител", а после през нивите и бостаните на север, близо до мястото на сегашния паметник, и вижда как Левски "ходеше прегърбен, с наведена глава. "От къщичките надничат хора, но не смеят да излязат навън".
Поп Тодор се стъписва, когато се изправя лице в лице с Левски, преди да разбере, че го викат само за една изповед и Апостола няма намерение да го издава. Мазхар паша нарежда на свещеника да дойде до осъдения и да извърши потребното по християнския верски закон и щом се приближава до Левски, пашата и свитата му се оттеглят настрана. Дякона бил облечен в дрехите, с които е заловен в Къкрина - наметнат с бял япанджак (ямурлук), турски полувехти дрехи вишнев цвят (вишне гюру), салтамарка и чепкен, биргьотлии (еднодънни) арнаутски потури, опасани с пояс, калцуни до коленете от бяла хаба с черни гайтани, жълти телени копчета и цървули. Нозете - в окови, на ръцете белекчета, изнемощял, с изпито, пребледняло страдалческо лице и с вързана под брадата глава. Преди да приеме светото причастие, Левски се прекръства и иска поп Тодор да го споменава в молитвите си като йеродякон Игнатий. Казал, че проси прошка от Бога и народа. Просълзил се. Последните думи на Левски след причастието били: "ВСИЧКО КАКВОТО СЪМ СТОРИЛ, СТОРИХ ГО ЗА ОТЕЧЕСТВОТО". Мазхар паша заповядал да окачат смъртната присъда (илляма) на гърдите на Левски и глашатая я прочита. Пашата нарежда да свалят оковите от Левски, а вероятно и превръзката му и да го отведат настрана в трънака, дето стърчи бесилката... Свещеникът разпъжда децата да не гледат, но по-късно наедно със свои приятели турчета друг хлапак - дванайсетгодишният тогава Г.С. Потайников, минава покрай бесилото и за цял живот запомня видяното: "над тила на обесения подутина, колкото една покварка или голяма курабия, главата, наклонена към лявото рамо, лицето обло, със строг израз" - и с ужас познава пътника, често дохождащ при баща му и отсядащ в хаджи Мановия хан "с черен кон, със самар, козиняви дисаги, япанджак от сива хаба и всякога със селски цървули".
Изповедникът на Апостола - поп Тодор, по-късно след освобождението разказва подробности на Кършовски, Буботинов, Васильов и мнозина други, а Захари Стоянов записва свидетелството вкратце в една драгоценна тетрадчица, съхранена и досега.
Мнозина ще се запитат възможно ли е Апостола на свободата да се е просълзил, преди да го обесят. Нека не забравят, че един човек, тръгнал на смърт, може да се насълзи не само от жалба за живота си, макар че и така да е, няма в това нищо унизително. Едно е да умираш, когато чуеш зад себе си последното ура на своите другари, далечния тътен на победната битка - тогава може да се умира и без сълзи. Когато всичко около теб се срутва - съдби, надежди, мечти, ти си видял някои от хората, на които си вярвал, в най-грозния им образ - тогава не се умира без сълзи. Какво е изпитал, като вижда как простите предават организацията от простотия, а по-умните - от страх, от завист, от корист и робска поквара. А как ли се е усетил той, когато на масата на извънредната следствена комисия се изтърсва от едно чувалче целият комитетски архив, строго съхраняван уж в Букурещ, в заключените чекмеджета на Каравеловия дом? Във всеки случай след появяването на комитетските писма на масата на следователя, отговорите на Левски стават монотонни и в тях се усеща умора. Опитите за лична защита като че ли приключват и единственото, което го държи на крака, е непоколебимото решение да спаси от преследване незаловените още комитетски хора, а организацията - от пълен разгром. Не слагаме в сметките физическата болка, която е догризвала остатъците от телесната и душевната му сила. Ето защо Левски е бил "изнемощял, със сухо, пребледняло, страдалческо лице" и със сълзи в очите, преди да стъпи върху зловещото буре и да поеме последния си дъх... Едно е положително: Апостола е на първо място сред ония, за които може да се вярва, че в сетните си мигове са плакали не за себе си, а за поробеното си отечество.
След екзекуцията, куриерът на Левски по комитетските дела - поп Мина - Минчо Хаджинедев (съученик на Левски), Геле Китов от с. Обрадовци, Кола Новачки, както и много други софиянци и селяни от Шопско, дошли на пазар, се извървяват през деня край бесилката и виждат обичайното рязане на въжето за по три гроша на парче - заради "магическите" му качества - уж парченце от въже на обесен предпазвало носещия го от всякакви злини. Тримата верни другари на Левски отиват да запалят вощеници в черквата "Св. Петка" и поп Мина документира случилото се в своя дневник, като добавя едно голямо "ОХЪ..." Александър Младенов и останалите младежи, като чуват, че Левски е обесен, се връщат и също виждат как "режат вече въжето и го хвърлят, всеки да си вземе..."
Заравянето :
След обяд Мазхар паша разрешава тялото да бъде свалено и погребано. Османският наказателен закон е позволявал тялото на екзекутирания престъпник да бъде изискано от народа, на който принадлежи, или от неговите близки. Знае се, че близките на Левски не са дошли в София да го поискат за редовно християнско погребение. Те навярно са очаквали, че това ще бъде направено от Софийската религиозна община. Представителите й обаче не са посмели да поискат тялото на Левски, защото някои от най-видните й членове, начело именно с изповедника на Левски иконом поп Тодор, са били заподозрени от турските власти като комитетски съмишленици и по-късно изпратени на заточение. Ценко Ленов, през 1873 г. мухтар на махалата, в района на която спадало и бесилото при Орханийската капия, свидетелства, че "състоянието на българите и комитетските хора било толкова тежко след обесването на Левски и разтакаването на виновни и невиновни, че никой не смеел да отиде до бесилката, та камо ли да поиска неговия труп за погребение".След като не било поискано до залез слънце, тялото е предадено на Кръстю Кацаря, който извършвал погребения на обесените заедно със свой другар от еснафа. Те го товарят на волска кола и го откарват към "позорното" гробище на север от бесилото, зад турските гробища и градския защитен окоп, т.е. извън града, към бостаните, приблизително в пространството, оградено от днешните улици "Дондуков", "Васил Левски" и "Чаталджа". От близка до окопа къща Атанаска Янева и баща й виждат след залез слънце волската кола да скърца през мостчето, водена от коларя и придружена от няколко заптиета, без поп, към гробището при Кюлюците. Това гробище освен "позорното" е наричано още: при Кюлюците, старото, изоставеното, напуснатото, престъпното, болничното. Името си дължи на народното поверие, че настигнатите от греховна смърт (самоубийство, ударени от гръм, покосени от чума, удавени и пр.) се вампирясвали. Към тази категория покойници били причислявани и незаконно родените, убити от майките им, както и умрелите некръстени деца, покойниците без установена самоличност и екзекутираните държавни престъпници, ако съответната духовна община не ги поиска за редовно погребение. Затова заравянето в Позорните гробища се е смятало за най-голямото нещастие, което можело да сполети един християнин. Там Левски е заровен близо до пресния гроб на неговия Юда - Димитър Общи, обесен двадесет и четири дни по-рано. Но не остава там за дълго.
Погребението :
Към полунощ в деня на екзекуцията Илия Лазаров Джагаров от село Локорско, опълченец от четата на Христо Ботев, Христо Хамбарков - Гъската, клисар на "Св. Петка Самарджийска", и свещеникът поп Кръстю Стоилов, приготвени отнапред, бързо разравят на фенер пресния гроб и изваждат тялото на Левски, нарамват го на гръб в един голям чувал и на смени стигат близо до черквата "Св. София", където наблизо в една къща тялото е умито и преоблечено. Макар и изпосталяло от 41-дневни физически и душевни терзания, пренасянето му не ще да е било лесна работа, наред с опасността да бъдат забелязани - затова по кривите и тъмни софийски сокаци Джагаров и Хамбарков "с мъка и не съвсем без страх" се прокрадват до "Св. Петка Самарджийска", дето жената на Джагаров - Мария, ги очаква. Ала където и в черквата да го закопаят - на другия ден богомолците ще видят ровеното. Единственото място, до което никой няма достъп освен свещеникът, е зад олтара. То е твърде тясно - абсидата представлява половината на кръг с диаметър 3,90 м, където е разположен и престолният камък (трапезата). На пътеката, между престола и олтарната преграда, по която се движи свещеникът при служба, също не може, тъй като върху гроб не се стъпва и не се прекрачва. Единствено възможното място, както ще разберем по-нататък, е ВЛЯВО от престола.
Към един часа през нощта докарват тялото и докато Мария пази отвън, тримата разкъртват тухлената настилка на пода и копаят половин метър до основата на престола. Мястото не стига и се налага да подкопаят основата на абсидата, та да сместят краката под коленете. Така тялото на Левски се озовава вградено в основите на черквата. Полагат го в изкопания гроб по християнски, със скръстени на гърдите ръце, с крака, подврени под основата на олтара. Поп Кръстю го опява, покриват го с една рогозка и засипват бърже гроба. Вън се съмва, София се събужда и много хора ще се отбият в черквата. Турчин в нея няма да влезе, но "ако гъркоманите разберат, ще ги претрепят".
Нека оставим поп Кръстю да довърши разказа в предсмъртната си изповед: "...Стана погребението, затъпкахме го, скрихме всичко. И казах на двамата: Бягайте сега вие, а на баба Мария казах: ти си знаеш! И баба Мария си мълчеше." Баба Мария дълго е мълчала, но преди да умре, през 1936, казва следното: "... тялото на дякона Левски е откопано от тогавашния клисар при днешната черква "Св. Парашкева" на ул. "Мария Луиза" и погребано в олтара на същата черква." Но защо Левски е погребан вляво, а не вдясно, защото те самите там са погребали през 1868 г. обезглавения владайчанин Гьоре Христов Николов, а през 1876 г. - и главата на Бенковски, след като мютесарифинът на София я предава на свещеник Христо Павлов. Те са се възползвали при тези погребения от малко известното църковно съборно правило: "Не оскверняват олтара, ако са погребани в него онези, които са жертви и мъченици на вярата". През 1906 върху тухлената настилка се полага нова каменна настилка, като между плочите в олтара отдясно се вграждат три каменни кръста - по един за всеки от погребаните.
Оттогава датира обичаят да се палят свещи вляво от олтара на земята, в памет на Апостола. Обичай, съхранен до 80-те години и непознат в никоя друга черква. Публична тайна е бил гробът, но защо приживе посветените в тайната лица не са помогнали за изваждането на костите на Левски и полагането им в основите на неговия паметник? Ние сега си мислим, че няма по-голяма чест за Левски от тази, но дали тъй е разсъждавал поп Кръстю Стоилов? За него и за другите дълбоко религиозни българи, участвали в погребението, не е могло да има по-почтено и желано място за тленните останки на Апостола в светия църковен олтар. Нямам данни, но вярвам, че и софийското свещеничество е знаело цялата работа около гроба на Левски, ала и то по тези съображения е предпочело да замълчи.
Трудно е казаното за вярване, ако всичко не беше се потвърдило при злощастните разкопки през 1956 и от запазените исторически документи и свидетелства. Но нека не забравяме, че тези мъже са били не само приятели, родолюбци, но и строго вярващи, религиозни хора и не са могли да допуснат тленните останки на йеродякон Игнатий да изгният в позорните гробища на София.
На 7 февруари 1873 сутринта се разчува, че християни, носещи на гроба на Дякона за бог да прости нещо за ядене и пиене, го заварват ПРАЗЕН. Момчурляците като Александър Младенов отиват на позорните гробища и намират един гроб "изровен, празен, с прясна пръст" и преглеждат "целите гробища", но "друг нов гроб не видяхме".
Така възкръсва Апостола.
Автор: Николай Хайтов
