През 1912-та, след полета на българския военен самолет „Албатрос” над турските позиции и Одрин, поручик Радул Милков се завръща като първия летец в света, извършил боен полет и хвърлил бомби над противника. Неговото аеропланно отделение край Свиленград, на което е командир, включва храбри и готови за саможертва български орли офицери, редници, доброволци, авиомеханици.





Славата на българската авиационна мощ, която започва от Одринската епопея, е свързана неразривно с името на летеца подполковник Радул Милков.

Той е командир с вродено хладнокръвие и безстрашие, със завладяващо умение да командва и вдъхновява подчинените си с личен пример. Радул Милков завършва 26-и випуск на Военното на Н. В. училище през септември 1906, а през 1912, след конкурс, постига заветната си мечта заминава на обучение за летателна правоспособност. С отличен успех полага пилотски изпит, получава знака за правоспособност (бревета) на Германския императорски авиоклуб. С обявяването на Балканската война е назначен за командир на 1-во аеропланно отделение на летището край Свиленград. Одринската епопея започва с пристигането на поручик Радул Милков от Берлин, за да поеме частта си на готовото вече летище. Рано сутринта, на 15 октомври, с влак пристигат първите пратки български самолети. Всички заедно разтоварват сандъците с крилете на славата за българските орли и сглобяват с техническа вещина и по усет първия български „Албатрос”.

Командирът лично полита в небесата, за да изпробва мотора. . . На слизане от самолета той взема непоколебимо решение с техническите възможности на редник Стоян Терзийски и с неговия фотоапарат е възможно изпълнението на неподозирана бойна задача. „Албатрос” отново полита, но този път на борда са двама командир и редник, с цел аерофоторазузнаване над турските позиции и укрепления. Височината на полета е пределно ниска и обходът е съвсем кратък за да се пести време и рискът да е по-малък.



Вечерта няколко мокри снимки вече са готови, но все пак ветровитото и облачно време, сумракът на залеза, си казват думата. На другата сутрин командирът и редникът посрещат първите лъчи на слънцето отново над турските позиции. На 16 октомври 1912 сутринта са готови нови мокри снимки този път превъзходни като качество. Пак на 16 октомври 1912, към 9 часа сутринта, на летището пристига генерал-майор Симеон Янков, поздравява поручик Милков и му възлага задачата за разузнаване на противника.

Поручик Таракчиев, балонист, изявява желание също да лети. Двамата се качват на самолета, вземат и бомби. За поручик Радул Милков разузнаването вече е сторено, по-важната цел е да се бомбардира противника. Два часа по-късно, след победния полет на „Султан Селим”, джамията с четирите минарета, от която легендарният майстор Манол потърси свободата, из лазурната шир, със собствените си криле и хвърлените бомби над гара Караагач, на летището са посрещнати с неописуема радост първият боен летец в света поручик Радул Милков и наблюдателят Продан Таракчиев. Между посрещачите е и първият аерофотограф за разузнаване в световната бойна история редник Стоян Терзийски.

Автор: Вяра Дянкова, "Нова зора", zora-news.com

Петковден. 14 октомври. Този ден православната християнска църква посвещава на преподобна Параскева или Петка Българска.
Петковден е един от големите народни празници, с които българите отбелязват края на топлото време и настъпването на зимата. Зимният Петковден не е само празник в чест на Света Петка (Параскева) като закрилница на децата, но и дава началото на почитта към покровителя на семейството и рода.

Народът отбелязва този ден като начало на зимните празници - правят се оброчни курбани и сборове. Жените раздават питки за здравето на животните. Света Петка покровителства брака и плодовитостта. В народните легенди светицата се смесва и с духа - покровител на къщата и семейството (затова се явява като змия - пазителка на дома). На Петковден се месят погачи, като най-голямата от тях се нарича на Света Петка. Хлябът и къщата трябва да се поръсят със светена вода и цялото домочадие да се поклони трикратно на погачата.
От Петковден до Димитровден (26 октомври) не се работи с вълна, не се крои и не се шие – вярва се, че ако човек облече дреха, шита между тези два големи празника, ще се разболее.

Австрия е заобиколена от всички страни от суша. Страната граничи с Италия и Словения на юг, с Чешката република и Германия на север, Лихтенщайн и Швейцария на запад, Унгария и Словакия на изток.

Виена

Виена е архитектурното бижу на Европа, столица на Австрия и столица на класическата музика. Тя привлича със своята архитектура, в която може да се проследят всички стилове - от постмодернизма до готиката Ренесанса. В този град по невероятен начин се съчетават старинни архитектурни сгради и модерни бетонни конструкции.

Залцбург

Залцбург, големият град, който се намира в западната част на Австрия. Залцбург е четвъртият по големина град в Австрия. Живописният стар град е признат за световно културно наследство - дворци, църкви, замъци - доминират в картината на града. В тази част на Залцбург има много тесни улички от Средновековието, които навяват духа на това време.

Клагенфурт

Клагенфурт е един от най-красивите градове в Австрия, особено неговата красива стара част. Миналото е комбинирано с настоящето: средновековните тесни улички плавно преминават в широките и просторни, модерни булеварди. Архитектурното наследство на средновековните майстори като по чудо са рамо до рамо с модерни сгради. В Клагенфурт главната атракция е историята. Вижда се във всичко, което ви заобикаля в този град: площади, замъци, тихи улици, дворци - всички те носят неиния отпечатък.

Линц

Линц е третият по големина град в Австрия. Той е столица на Горна Австрия. Градът се намира в пресечната точка на основните търговски пътища, благодарение на което процъфтява още от древни времена. Ето защо тук са построени много паметници на архитектурата от древността до наши дни.

Почти всички градове на Австрия се обединяват в едно - тяхното значение от гледна точка на безценното архитектурно и културно наследство.

През 2018 България отбеляза 1004 години от смъртта на цар Самуил, който е останал в историята като владетелят, който твърдо отстоява независимостта на страната в труден период за нея. Самуил е син на комит Никола, за когото се смята, че е бил губернатор на региона Средец, днес София. „Самуиловото царуване е постоянна битка срещу Византия", казва д-р Георги Николов, сътрудник от Историческия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Тази война, която продължила прекалено дълго, всъщност започва през 968 г. преди Самуил да се възкачи на трона. Тази война в крайна сметка довела до агония на българското царство, тъй като то е изчерпано по отношение на човешки и материални ресурси.

По същото време Византия е огромна империя, разпростираща се над почти цяла Мала Азия, Балканите и отчасти Италия, и е в състояние да компенсира загубите, претърпени, включително и от на ръката на българите. Централното правителство на българското царство постепенно се премества от старите столици Плиска и Преслав до югозападните части и неговоят център е Охрид. Това било направено с оглед на факта, че комит Никола имал четирима синове - Давид, Аарон, Мойсей и Самуил, управлявали тази област още преди началото на сраженията срещу Византия. Следователно, на тази територия, винаги е имало боевете. Според оригинални исторически извори, Самуил е бил човек, който знаел, че тук няма мир.



Самуил бил постоянно във водене на война и войските му са винаги готови за битка. От друга страна, смъртта му е наистина трагична - той видял своите 15 000 мъже да се връщат от плен ослепени, като 1 на 100 е оставен с едно око, така че да доведе мъжете обратно. Това била причината, поради която византийския император Василий II получил зловещото прозвище „Българоубиец“. При вида на ослепените мъжете Самуил най-вероятно е получил сърдечен удар и починал няколко дни по-късно. Само четири години след смъртта му България е завладяна от Византия за период от две столетия. И може да се каже, че Самуил е бил владетелят, отложил това поражение с 40 години по време на своето царуване.

По материали на Живко Станчев

Самуил (управлявал 976 – 1014) е един от най-героичните български владетели. Въпреки че е коронован за цар през 997, той поема управлението на държавата още през 976 г., когато неговият предшественик Роман доброволно му предава властта. Макар че не произхождал от знатно семейство, Самуил имал вроден талант да управлява.

Много скоро България се разпростряла върху територията на почти целите Балкани, като само малки части от Гърция и Тракия останали под византийска власт. Цели 15 години, Самуил и византийският император Василий Втори се подготвяли за решителната битка помежду си, която избухнала през 1002 Армията на византийците била по-опитна и успяла да принуди българските войски да се оттеглят във вътрешността на страната.




Все пак, с постоянните си военни нападения Самуил се надявал, че ще успее да принуди византийците да седнат на мирната маса. Цели 12 години неговата тактика бранела независимостта на България и не позволявала на Василий да достигне до главните български градове. На 29 юли 1014, обаче, Василий Втори организирал битка с българската войска в отсъствието на Самуил. Извоювал смазваща победа и пленил и ослепил 14 000 български войници. На всеки 100 оставил по един човек с едно око, за да ги води. Самуил не могъл да понесе вида на осакатената българска войска и починал от сърдечен удар на 6 октомври 1014 година.